Интервю
Йордан Йовчев: Отказах на американците, за да има кой да ги приземява
"Щастлив съм от своята кариера, простих за Атина"
Йордан Йовчев е роден на 24 февруари 1973 година в Пловдив. В Лондон стана първият и единствен в историята гимнастик, участвал на шест олимпиади, като се класира на финала на халки. На откриването носи флага на България.
В кариерата си има четири олимпийски медала - един сребърен и три бронзови. В Сидни през 2000 година става двоен бронзов медалист на земя и халки. В Атина 4 години по-късно взема второто място на халки, където е ограбен грозно от домакините заради техния представител Демостенис Табакос, и отново е трети на земя.
Печели по две световни титли от първенствата в Гент и Анахайм през 2001 и 2003 г. Има и европейска титла от Патра.
През 2003 година е определен за №1 на Балканите в анкетата на БТА. Спортист на годината в България за 2001-а и 2003-а. В десетката е влизал още пет пъти - 1999, 2000, 2002, 2004 и 2007 г. През 2004 г.
- Защо избра спорт точно като гимнастиката?
-Отговорът е много прост. Защото това е основата на всеки един спорт, независимо как се играе. Гимнастическа подготовка трябва дори за футбол. В нашия спорт участва всяко едно мускулче на тялото. Мнозина обаче не разбират това. А специалистът по гимнастика може да помогне много на останалите. Но малцина в България разбират точно това.
- Спомняш ли си първото си влизане в залата?
- Почти. Бяхме още ученици, когато ни записаха. Няма да забравя как, като влязохме в залата, около нас имаше само някакви летящи хора. Нинджи. Тази гледка ме заплени и не ме оставя и до днес. Толкова бях впечатлен, че реших, че това е спортът за мен.
- Не ти ли е минавало през главата да опиташ нещо друго?
- Не. Като гимнастик обаче мога още доста спортове.
Много добър съм на волейбол, ако не вярвате, питайте Любомир Ганев. И отскок имам, но съм просто най-добър в защита. Баскетболът единствено не ми се отдава, но причините за това са ясни на всички. Просто толкова нисък баскетболист никой не е виждал. Само Мъгси Богс е някъде колкото мен. Обичам футбола, често играем, когато ни остане време.
- Първото ти състезание е през 1991 година в Индианаполис. Какво си спомняш от него?
- Единствено, че правилникът беше доста по-сложен от сегашния. Тогава имаше задължителна и волна програма.
Все едно бяхме фигуристи. Тогава бе и първият ми сблъсък с Америка. Съвсем различна култура, съвсем различни отношения. Такъв огромен град не бях виждал. Залата също бе великолепна. Май в нея и Стефка Костадинова е ставала световна шампионка.
Носителят на четири олимпийски медала с други двама прочути пловдивчани - Стефка Костадинова и Христо Стоичков.
- Не те ли притесни фактът, че половината ти съперници в Атина, включително и един от финалистите, бяха родени след дебюта ти в мъжката гимнастика?
- Мен няма какво да ме притеснява този факт. Все пак съм на шеста олимпиада. Може би те трябваше да са по-притеснени, след като видят белите ми коси. И се класирам по-добре от тях. Но момчетата са прекрасни. Много от тях просто ме гледаха с възхищение.
- Всички знаем за най-голямото ти разочарование в спорта. А кое е най-силното ти състезание през всичките тези години?
- Нямам такова. Може би всяко следващо. Това в Лондон е най-доброто ми. Защото с един куп контузии, на преклонна възраст, стигнах финал! Подобно постижение зарежда.
Кара те да се чувстваш щастлив. Тези, които бяха на първата ми олимпиада в Барселона, вече отдавна са извън подиума. Но идват, говорим си. Просто е невероятно. След като стана това в Атина, изведнъж станах звезда. Не можеш да си представиш колко те зареждат хората. Заради това се навих и да участвам тук. Въпреки че бе изключително тежко. Трябваше да играя многобой, за да се класирам. А това не съм го правил от десетилетия. Но успях и сега не съжалявам за този риск. Напротив, имам сили да продължа напред.
- В смисъл?
- През последните два месеца навлязох във форма, в която не съм бил последните четири-пет години. И то в изключително трудна ситуация. Чак тук, в Лондон, успях да се включа в нормалния цикъл на един спортист - ядене, спане и тренировка. Това не го бях усещал от доста време.
Значи, мога го още. И ако на европейското имаме проблем със състава, защо да не се включа. Няма да е толкова лесно, но пък си заслужава. Все пак нека помогна и на младите.
Йордан Йовчев играе добре волейбол въпреки, че не е от най-високите. Който не вярва, да пита Любо Ганев (крайния вдясно).
- Очакваш ли да има някакъв наплив към гимнастиката след твоя подвиг?
- Това е другата причина да се реша на шесто участие. Едно дете да се е запалило по нашия спорт, значи мисията ми е изпълнена. През последните години младите загубиха своите герои. А за да се захванеш със спорт, ти е необходимо точно това. Както при мен въздействаха летящите хора. Има раздвижване в положителна посока. Аз съм оптимист. Видяхте как добре играха нашите на европейското. Значи имаме основата. Сега ни остава да поработим здраво и нещата ще си дойдат на мястото.
- Вече говориш като президент на федерация.
- Така е. Много искам да си върнем позициите в спорта и в частност в гимнастиката. Ще работя денонощно, ако трябва, за това. През последните няколко години има доста положителни неща. На първо място поставям базата. Всички се сърдим на младите, че не спортуват, предпочитат компютрите. Такова е поколението. Но като влезеш в един компютърен клуб, там всичко е прекрасно. А преди ремонта “Раковски” беше като гробница. Всички сте виждали на какво приличаше. Както и залата за художествена гимнастика. Нали като видят подобно нещо, децата ще избягат с писъци.
И повече няма да искат да чуят за спорт. Дори родителите им да ги карат. Първо трябва да се обърне внимание на училищата. Навремето там намирахме талантите. Но салоните бяха в прилично състояние, с топла вода, с шкафчета. Кажи ми колко такива училища има в момента у нас? Системата е една. Никой няма да измисли по-добре. Американците я прилагат най-добре. Стипендии за спортисти, колежански първенства.
Ние също я имахме, но я разрушихме. Сега ще ни е по-трудно да я възстановим. Но поне може да опитаме. Заради това се и съгласих да стана президент на федерацията.
Йордан Йовчев и олимпийската шампионка по лека атлетика Тереза Маринова танцуваха заедно в телевизионно шоу.
- Не е ли малко странно да имаме играещ президент в гимнастиката? Във футбола, да речем, на аматьорско ниво това може да се получи. Но в гимнастиката май си единственият.
- Със сигурност ще остана единственият. Аз не виждам проблем. Просто трябва да направиш такава организация, че да ти стига времето за всичко. Сега ще имам повече време да работя. Няма да се разкъсвам на двете места. Но със сигурност няма да спра да тренирам. Това е нещо, което вече съм решил.
- Какво ти предстои веднага след олимпиадата?
- Почивка. Да възстановя тези неща (в този момент показва дупка в мускулатурата на рамото си и китката, която е подута няколко дни след състезанието - б.а). Имам да си оправя зъбите, че в момента са наполовината. Просто не стигна място и време да приключа. И след това ще се върна в залата. Имаме да оправяме и отчетите на федерацията. Ще има достатъчно време за всичко.
- Колко операции ти правиха на зъбите?
- 16. И то доста тежки. Изграждане на челюст, импланти. Закъсах заради спорта. Пък и през това време не можеш да тренираш на пълни обороти. Само поддържаш формата, няма да издържиш на максимално натоварване.
- Ти имаше шанс и да станеш американец. Защо не го направи?
- Защото някой трябва да ги приземява. Понякога летят много нависоко. А ето, идва един старец от една малка държава, която е колкото един по-голям град там, и ги бие.
Това носи удовлетворение. Защото не може всичко да е за Америка. Никога не ми е минавало през главата да се състезавам за друга държава, освен за България.
Бъдещият ас в гимнастиката още от дете е харесвал подобни упражнения.
- Би ли станал съдия по гимнастика?
- (Смее се.) Чак толкова не съм подготвен. Не ги разбирам тези работи. Аз съм гимнастик, който се опитва да се научи как се става президент на федерация. Има още какво да се уча.
- Да се върнем на Атина. Наистина ли прости за всичко, което ти се случи?
- Няма смисъл да се живее в миналото. Просто не ми е било писано да стана олимпийски шампион.
За сметка на това имам спечелени всички възможни титли. И четири медала от олимпиади. Да не би да имаме толкова много спортисти, които да са спечелили толкова? Щастлив съм от кариерата си и смятам, че тя е достойна. Значи няма какво повече да желая. Пък и да усетиш подкрепата на съперниците и хората, не е никак малко. Преди Атина съм ставал два пъти спортист на годината, но толкова не съм бил популярен. Сега е просто невиждано. Тогава за какво да се ядосвам? Миналото е минало, сега е важно да градим бъдещето.
- Ако се върнеш назад в годините, отново ли щеше да станеш гимнастик?
- Със сигурност. Много обичам този спорт. За мен той е идеалният.
- А как те търпи съпругата. Отсъстваш през почти цялата година.
- А, всичко е нормално. Тя е прекрасен човек. Сега не е толкова тежко. Прибирам се вкъщи. Лагерите не са толкова дълги. Преди обаче за нея бе ад. И съм много благодарен, че имах такъв човек до себе си. Защото без нея, без приятели като Краси Дунев, нямаше да постигна това, което съм. А аз съм един щастлив гимнастик на 39 години. Какво повече можеш да искаш от живота?
- А Йордан-младши влече ли го спортът?
- Не може да не го влече. Но още не е толкова голям, за да решава. По-късно сам ще си избере с какво да се занимава.
Регистриран на: 22.08.2006, 19:02
Регистриран на: 20.06.2010, 12:46
Коментари (2) Най-старите отгоре
Вашият коментар