Българска екзархия
- Вижте пояснителната страница за други значения на Българска екзархия.
| Българска екзархия | |
 „Свети Стефан“ в Цариград – катедрален храм на Българската екзархия | |
| Информация | |
|---|---|
| Произлязла от | Вселенската патриаршия |
| Статут | автокефална |
| Ранг | екзарх |
| Обред | византийски |
| Богослужебен език | български, църковнославянски |
| Седалище | Цариград, Османска империя |
| Диоцез | Османска империя, България, Източна Румелия |
| Българска екзархия в Общомедия | |
Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква, учредена с ферман на султан Абдул Азис от 27 февруари 1870 година[1][2] и просъществувала до 1953 г.[3]
История
[редактиране | редактиране на кода]Предистория
[редактиране | редактиране на кода]
Спорът за установяването на българската национална църква продължава 40 години. Най-напред е поставено искането на българския народ сам да избира свещениците си, които да са от българска националност. Първите градове, които изразяват това желание, са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила. Това става в много градове на Тракия, Македония и Мизия.
Създаване
[редактиране | редактиране на кода]
На 27 февруари 1870 година султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска църковна йерархия (наречена „екзархия“) от Цариградската патриаршия.[4][1] По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
В устава и са утвърдени 2 начала:
- съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и
- изборност.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка и на негово място е избран видинският митрополит Антим I.
Територия
[редактиране | редактиране на кода]Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман:
| „ | Чл. 10. Духовният окръг на тая екзархия ще обема Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Варненската епархия (без града Варна и без двадесетте наблизо села, които се намират между този град и Кюстенджа, на които жителите не са българи), Сливенския санджак (без градовете Анхиало и Месемврия), Созополската каза (без крайморските села), Пловдивската епархия (без главния град и без град Станимака, както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьой Долни Арбанас, Панагия, Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица, без манастирите Бачковски, „Свети Безсребърници“, „Света Параскева“ и „Свети Георги“). Махалата Света Богородица в града Пловдив ще трябва да влезе също в Българската екзархия, но които от нейните жители не би щели да се подчиняват на Българската Църква и екзархия, ще бъдат волни да се отделят. Подробностите по този въпрос ще се определят по взаимно съгласие между Патриаршията и Българската екзархия според вероизповедния им ред.
Освен изброените по-горе и поименувани места ще се позволява да се подчиняват на Българската екзархия по духовните си дела и на всички ония места, жителите на които, всичките или поне двете им третини, би поискали това, стига да се докаже действителността на искането им, но понеже, както се рече, това ще става по желанието и съгласието на всичките жители, или поне на двете им третини, то, ако някой по този повод би се опитвал да произвежда някакъв раздор между жителите, той ще се привлича към отговорност и ще се наказва според законите.[5] |
“ |
Така член 10 от фермана разрешава и други, неупоменати във фермана епархии да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 на християнското население в нея го желае. Съобразно този параграф се извършва плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX век).
Скоро след това се прекъсва процесът на установяване на българските епархии в Южна Македония. Причина за това са Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската война от 1877 – 1878 г.
Дейност
[редактиране | редактиране на кода]Дейност до 1878 г.
[редактиране | редактиране на кода]
Цариградската патриаршия от своя страна се обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявила за схизматична, тъй като не признавала върховенството на патриарха. Някои съвременни православни богослови и историци се опитват да ревизират историческото значение на борбата за църковна независимост, интерпретирайки я като несъвместима с църковните канони (изпадането в схизма).
До освобождението на България от османско владичество екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия.
За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
Дейност след 1878 г.
[редактиране | редактиране на кода]
След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя.
По настояване на българите от Македония, начело с Методий Кусев, и с одобрението на цялото българско обществено мнение, в началото на 1880 г. екзарх Йосиф се завръща в Цариград, за да действа за укрепване и запазване на екзархийското ведомство в останалите под османска власт български земи.
Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912 – 1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Сярска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите – от екзархийски наместници.
След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.
В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915) г. Българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо 6 митрополити: Партений Софийски, Василий Доростолски и Червенски, Максим Пловдивски, Климент Врачански, Неофит Видински и бъдещият екзарх Стефан I.
На 21 януари 1945 г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно-църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.
След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.
На 10 май 1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим.
Просветна дейност
[редактиране | редактиране на кода]Екзархията развива активна просветна дейност в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища.[7]
| Година | Училища | Учители | Ученици | Деца в детски градини | Източник |
| 1886 -1887 | 353 | 516 | 18315 | няма данни | [8] |
| 1896 -1897 | 843 | 1306 | 31719 | 14713 | [7] |
| 1900 | 781 | 1221 | 39973 | няма данни | [9] |
| 1912 | 1196 | 2096 | 70000 | няма данни | [8] |
Български екзарси
[редактиране | редактиране на кода]
- Иларион (12 – 16 февруари 1872)
- Антим I (16 февруари 1872 – 14 април 1877)
- Йосиф I (24 април 1877 – 20 юни 1915)
- Стефан I (21 януари 1945 – 6 септември 1948)
Македонски въпрос
[редактиране | редактиране на кода]Сръбската, Гръцката, Югославската и северномакедонската историографии представят Екзархията като "българизаторка на Македония", независимо че македонските ѝ епархии се присъединяват към нея в резултат на плебисцити, на които често са гласували „против“ само православните небългарски жители - по канонични мотиви, а ръководители на Църковната борба като Панарет Пловдивски, Натанаил Охридски, Методи Кусев, Козма Дебърски и други са били родени в Македония.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Устав за управлението на българската екзархия. Цариград, 1870 Архив на оригинала от 2015-10-16 в Wayback Machine.
- Слово на Ловешкия митрополит Иларион при откриването на Българския народен събор в Цариград на 23. II. 1870 г.
- Българската правда и гръцката кривда. От С. М. (= Софийски Мелетий). Цариград, 1872 Архив на оригинала от 2015-10-16 в Wayback Machine.
- Предстоятели на Българската екзархия
- Подмененият Великден, Георги Тодоров
- Честваме 150 години от създаването на Българската екзархия (снимки)
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Информационна агенция „Фокус“, 21 януари и 21 февруари 2006 г.
- Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
- Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 28.
- ↑ Симеон Радев. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2013 г.
- ↑ Фонд 246К, 7 описа, 2888 а.е., 1762 – 1974 г.
- ↑ Генчев, Николай. Българското Възраждане. Издателска къща „Иван Вазов“, София 1995, стр. 311
- ↑ Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна распря, София, 1906, стр. 351.
- ↑ Димитър Ризов. Българите в техните исторически, етнографически и политически граници (Атлас съдържащ 40 карти). Berlin, Königliche Hoflithographie, Hof-Buch – und – Steindruckerei Wilhelm Greve, 1917
- ↑ а б Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars. Washington, D.C., The Carnegie Endowment for International Peace, 1914. с. 27. Here are the statistics for the Bulgarian-exarchist schools for the same period: there were in Macedonia 1896 – 97, 843 such schools (against 77 Servian schools), 1,306 teachers (Servian, 118); 31,719 scholars (Servian, 2,873); children in the kindergarten, 14,713. These figures show that at the close of the nineteenth century the overwhelming majority of the Slav population of Macedonia was sending its children to the exarchist Bulgarian school.
- ↑ а б Каракасиду, Анастасия. Житни поля, кървави хълмове: Преходи към националното в Гръцка Македония 1870 – 1970. София, „Сиела“, 2008. ISBN 978-954-28-0186-3. с. 148.
- ↑ Perry, Duncan. The Politics of Terror. The Macedonian Revolutionary Movements, 1893 – 1903. Durham and London, Duke University Press, 1988. ISBN 0822308134. с. 136.
| |||||||||||
