iBet uBet web content aggregator. Adding the entire web to your favor.
iBet uBet web content aggregator. Adding the entire web to your favor.



Link to original content: http://www.promacedonia.org/vz1b/vz1b_6_3.html
V. Zlatarski - Istorija 1 B - 6.3 Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)
 

VI. Борба за независимост
 

3.  Борбата на цар Самуил с император Василий II
 

С прогласяването на Самуил за цар почва нова фаза в дългогодишната борба на българите с Византия за отстояване на своята независимост.

Самуил погледнал сега по-широко на своята задача. Той предвиждал, че при онова ожесточение и настойчивост, с които се водела тая борба от страна на Василий II, той ще може да противостои на византийската мощ само ако успее да присъедини към държавата си и другите славяни на полуострова и със задружни сили да се противопостави на византийския император, защото за Самуил било ясно, че Василий II, който се стремил да възстанови империята на Юстиниан I, се домогвал не само да унищожи бългерската държава, но и да покори под властта си всички балкански славяни. Но преди да пристъпи към новата си задача, Самуил трябвало да разбере какви ще бъдат по-нататъшните действия на императора спрямо него.

След сперхийската победа в Цариград мислели, какво Самуил е толкова съкрушен, че той задълго ще остави империята на мира, докато се оправи от голямото поражение. Обаче прекратяването на преговорите за покорност, а още повече прогласяването на Самуил за цар съвсем не оправдали очакванията на ромеите; тям не оставало сега нищо друго, освен да предизвикат българския цар на война и преди той да събере сили, след едно ново поражение окончателно да го унищожат. Затова по заповед на Василий II магистър Никифор Уран още в същата 997 г. навлязъл от Солун в българска територия. Но Самуил не се поддал на тоя капан и не оказал никакъв отпор. Никифор достигнал “до средата на българските страни” и като ги опустошавал в течение на три месеца, напуснал България и се върнал в Цариград [1] с убеждението, че българ-
 

1. За това нахлуване в България говори само Яхъя, пак там, стр. 3422–26: “И отправил царь Василий магистра Никифора опять на войну с


669

ският цар станал вече безопасен за империята. Самуил собствено това очаквал. Без да тревожи и дразни ромеите с нови нападения и ползувайки се от това, че тъкмо в това време Василий II бил зает с работите на изток, Самуил обърнал погледите си тъкмо на северозапад към сръбските земи и хърватска Далмация, където тогава, както изглежда, византийското влияние било силно [2], а следователно и опасно за България. Ние не знаем дали Самуил предварително се обръщал към сърби и хървати за съюз или за признание на неговата върховна власт; във всеки случай Дуклянският презвитер, който е засега едничък извор за отношенията на Самуил към тях, представя тия отношения след прогласяването му за цар съвсем враждебни. [3]

Най-първо Самуил в 998 г. навлязъл в сръбските области. Въстанието, повдигнато от побягналия из Преслав в 931 г. едничък тогава претендент на сръбския престол княз Чеслав Клонимирович, завършило с прогласяването на Сърбия за независима от властта на българския цар. [4] Под върховната власт и покровителство на ромейския император, който се стремил да създаде от Сърбия постоянен и силен съюзник, враждебно настроен към българите, Чеслав успял в скоро време да събере под своята власт всички сръбски области и около 950 г. той се явява твърде силен княз, който заемал доста високо по-
 

болгарами. И пришел он в середину их стран и не выходил против него никто из них; и оставался он три месяца, опустошал и жег, и потом вернулся н Константинополь.”

2. F. ii, Geschichte der Kroaten, S. 188—189.

3. Обикновено северозападният поход на Самуил се отнася към 80-те години на Х век, и то след поражението на Василий II при Трояновите врати, като го свързват със завладяването на Драчката тема и град Драч (вж. А. Гильфердинг, пак там, стр. 213. F. Raki, пак там, стр. 115. Дринов, пак там, стр. 143, Съч., т. I, стр. 512—513. К. Иречек, История, пак там, стр. 252— 253. F. ii, пак там, стр. 187). Обаче ние вече по-горе видяхме, че в края на 80-те години Самуил действуват съвсем в друга посока и не е могъл едновременно да води война на два противоположни фронта. Най-важното в случая е свидетелството на Дуклянския презвитер, че походът бил предприет, след като Самуил se imperatorem vocare iussit, т. е. след прогласяването му за цар, което, както вече се установи, се отнася към 997 г., следователно северозападният поход на Самуил не може да се отнесе по-рано от 998 г.

4. Вж. по-горе, стр. 516—518.

5. Skyl.—Cedr., ibid., p. 4635–6.


670

ложение на полуострова. Обаче мощта на обединена Сърбия била свързана само с личността на Чеслав. След смъртта, му, която се отнася към 960 г., сръбската Чеславова държава се разпаднала на своите съставни части; за живота на тия отделни области в течение на тридесет години нищо не се знае. Към края на Х век трите южни жупанства Зета, или Дукля, Требине и Захълмие били съединени под властта на зетския княз, който по това време бил младият Иван-Владимир, според Скилица “мъж праведен, миролюбив и придържащ се към добродетел”. “В това време, разказва Дуклянският презвитер, се издига в българския род някой си Самуил, който заповядал да го наричат цар и завързал много сражения с гърците и ги изгонил от цяла България, така че в неговите дни гърците не смеели да се приближат до нея” ... “А юношата Владимир, след като получил княжеството [на бащи си], растял, украсен с всяка мъдрост и святост. И тъй в това време, когато Владимир бил млад човек и управлявал вместо баща си, гореказаният Самуил, български цар, след като събрал голяма войска, навлязъл в далматинските страни против земята на княз Владимир. Но князът, който бил свят мъж, и не искал, щото някой от неговите да загине във войната, оттеглил се смирено и се покачил на планина Облика (qui Obliquus dicitur) [6] заедно с целия си народ. След това пристигнал царят [Самуил] с войска и като видял, че не ще може да надвие княза, една част от войската си той оставил в полите на планината, а другата, като повел със себе си, пристъпил към обсадата на град Дулциний [7] ... Между това царят изпратил пратеници при княз Владимир [да искат], щото той да слезе от планината заедно с всички, които били при него. Но князът не се съгласил. Обаче
 

6. На десния бряг на р. Бояна, която изтича от югозападния ъгъл на Шкодренското езеро и се влива в Адриатика, се намира под планината Тарабош (572 м) село Облика. Според К. Иречек там се намирала и крепост (die Burg Obliquus, или Oblich partium Schutari), както се чете в архивните книжа на Дубровник (Рагуза) от края на XIV век. К. Jireek, Studien zur Geschichte und Geographie Albaniens im Mittelalter (S.—Ab. aus dem 1 Bd. der “Illyrisch-Albanischen Forschungen”, zusammengestellt von Ludwic v. Thalloczy, S. 63—187), Budapest, 1916, S. 56—57.

7. Dulcinium = Ulcinium, сег. хърватско Ulcinj на адриатическия бряг северно от устието на р. Бояна. По-нататък Дуклянецът разказва следното:


671

жупанът на това място, като се уподобил на Юда предателя, пратил при царя с думите: “Господарю, ако е удобно на твоето величество, аз ще ти предам княза.” Царят му отговорил: “Ако си в състояние това да извършиш, то знай, че ти ще бъдеш от мене обдарен и твърде великолепно.” Тогава князът, като свикал всички, които били с него, казал им така: “Драги братя, както виждам, аз трябва да изпълня оня стих от евангелието, който казва: “Добрият пастир полага душата си за своите овци.” По-добре е, братя, аз да положа душата си за всички ви и да предам тялото си на мъчение или убийство, отколкото вие да загинете от глад или от меч.” Тогава, след като им казал това и много друго и като се простил с всички, отишъл при царя. Царят го изпратил в изгнание в страните охридски, в място, което се казва Преспа, дето се намирал дворецът на същия цар. След това, като събрал войската, обсаждал дълго време Дулциний, но да го превземе по никакъв начин не можал. Разгневен, той се вдигнал оттам и почнал да разорява, пали и граби цяла Далмация.” [8]
 

“На планината Облика имало огнени змии, толкова лоши, че щом ухапели човека, той веднага умирал; и тия змии причинявали голяма вреда на хората и животните. Тогава княз Владимир се помолил на господ със сълзи на очи, за да избави народа му от това смъртоносно наказание. И бог чул молитвата на своя раб и от оня ден никой не бил вече ухапван от змия. И тогава, ако на тая планина някоя змия ухапвала човек или животно, то ухапването й не причинявало никаква вреда и змиите на тая планина останаха неядовити до ден днешен” (вж. изданието на Чрнчич, стр. 41, гл. 36).

8. Дуклянският презвитер, пак там, стр. 41—42. Дубровнишкият историк О. Resti (Rasti) (1671—1735) съобщава, че Самуил в тоя поход разрушил до основи град Doclea = стар. , сърбохърв. Дукля, Дукя, и откарал в пленство голяма част от населението му; тогава диоклейският архиепископ Иван, спасявайки се, избягал в Дубровник, а когато по-сетне тамошният епископ умрял, той бил поканен да заеме неговото място. По тоя начин дубровнишката църква била възведена в архиепископство вместо старото Диоклейско, или Дуклянско (G. Restii Chroniche di Ragusa, edit. S. Nodilo. Monum. slav. meridion., vol. XXV, SS, II, Zagrabiae, 1893, p. 30). Resti или Rasti, който се счита за един от най-добрите дубровнишки историци, защото при съставянето на “хрониката” си се ползувал от официалните архиви на град Дубровник (F.ii, Encheiridion (Prirunik), стр. 33—44); изложението на Самуиловия поход е написал по хрониките на Кедрин (= Скилица) и на Дуклянския презвитер, като при това объркал хронологията и реда на събитията: но и двамата тия летописци нищо не споменават за град Диоклея, защото тоя град


672

Самуил потеглил най-първо към Котор (Decatarum) и го превзел, а сетне настъпил и към Дубровник (Lausium) — аристократическа градска република, един от най-богатите и мощни далматински градове, чиито жители още от втората половина иа IX век въртели оживена търговия и имали многобройна флота. [9] Но и Дубровник поради своето добре укрепено положение Самуил не можал да превземе, а се ограничил с това, че изгорил всичките му предградия и околни села, така че “страната, казва летописецът, изглеждала да е без жители”; оттам той тръгнал на северозапад по далматинския бряг покрай Сплит и Трогир, опустошавал всичко по пътя си и достигнал чак до град Задар (Jadram). Тоя успех на Самуил в хърватска Далмация ще трябва да обясним с настаналите в Хърватско след смъртта на крал Стефан Държислав (969—997 г.) междуособици между синовете му. [10] Но и при все това той не отишъл по-нататък в хърватските земи, а от Задар потеглил на североизток, навлязъл в Босна (по горното течение на р. Босна) и през Рашка (соб. Сърбия) върнал се в своята резиденция. Към времето на тоя поход, не по-късно от 999 г., се отнасят и сношенията на Самуил с маджарите, които той ще да е отблъснал от българската област Срем между реките Сава, Драва и Дунав и е сключил мирен договор с тях, скрепен с брака на неговия син Гаврил-Радомир с дъщерята на маджарския крал св. Стефан I (997—1038) [11]; дали при това е
 

бил разрушен още в VII век и в края на Х век не е вече съществувал, така че Самуил нямало какво да разрушава до основи, защото според Константни Багренородни той в негово време бил в запустение, на което още А. Гилфердинг бе обърнал внимание (пак там, стр. 214—215. Подробно за историята иа Диоклея вж. у С. Jireek, Studien etc., пак там, стр. 37—38); освен това, доколкото е известно, Дубровник бил издигнат в архиепископство не по-рано от края на XI век (F.ii, Gesch. d. Kroaten, S. 391). Всички тия данни довеждат ни до заключение, че известието за разрушението на Doclea от Самуил Resti едва ли е могъл да почерпи от архивите на Дубровник; според нас то не представя нищо друго освен някое местно предание без всяка обаче историческа основа, което искало да покаже, че Дубровнишкото архиепископство е продължение на старото Диоклейско.

9. За Дубровник подробно вж. монографията К. Jireek, Die Bedeutung von Ragusa in der Handelsgeschichte des Mittelalters, Wien, 1899.

10. F.ii, Gesch. d. Kroaten, S. 194—198.

11. B. Proki, Zustze, S. 31, № 24; S. 36, № 62. F.ii, пак там,


673

бил сключен някакъв политически съюз, това мъчно може да се каже; напротив, имаме основание да твърдим, че подобен съюз с маджарския крал не е могъл да съществува, като се вземат пред вид големите приятелски отношения между св. Стефан и византийския император, [12] на което вероятно се дължи и нетрайността на мирния договор с Маджарско, изразена в скорошния развод на Гаврил-Радомир с дъщерята на маджарския крал и изгонването й из България. В какви отношения са станали сърби и хървати спрямо българския цар след тоя поход на Самуил, точно не се знае; но колкото опустошителен и страшен да се описва тоя поход от Дуклянския презвитер и от дубровнишките историци, все пак може да се каже, че Самуил, предприемайки го, не е имал завоевателна цел. Това най-добре се види от следния разказ на Дуклянския презвитер за съдбата на зетския княз Иван-Владимир в българския плен.

“Между това, пише летописецът, Владимир се държал във вериги, като денем и нощем прекарвал времето в пост и молитви. Нему се явил във видение ангел господен, който го укрепявал и му предизвестявал какво ще стане с него, как бог
 

стр. 201, а след него и Г. Фехер (вж. Влиянието на българската черкова в Маджарско, сборник в чест на В. Н. Златарски, стр. 490) считат, че Гаврил-Радомир бил женен за дъщерята на княз Геза или за сестрата на крал св. Стефан. Това предположение обаче едва ли може да се приеме, 1) защото в прибавката на епископ Михаил към Скилица е изрично казано, че  (cp. пак там, стр. 36: ), а пък Геза не е бил крал ; и 2) тоя брак о могъл да бъде сключен само след като Самуил станал цар, следователно след 997 г. в царуването на св. Стефан I, който бил коронясан за крал на 15 август 1000 г.

12. G. Fehr, Bulg.-ungar. Beziеhumgen, S. 144. — Също така се явява проблематичен и съюзът на Самуил с банатския господар Айтон, владетел на земите между Марош и Дунав, който съюз Г. Фехер (пак там, стр. 145, Влияние и нр., стр. 191—192) допуща само затуй, защото тоя Айтон бил кръстен във Видин, обаче кога, в коя година е станал тоя факт, Фехер не определя, а пък само по една съвременност на известни личности не може да се прави заключение, че между тях имало и политически съюзи без определени хронологически данни; а в случая, ако покръстването на Айтон се отнася към или след 1002 г., то не може и дума да става за съюз на Самуил с него, защото от тая година Видин се намирал във византийски ръце.


674

ще го освободи от затвора и как чрез мъченичество ще достигне царство небесно и ще получи венец неувяхващ и блаженството на вечния живот. Тогава блаженият Владимир, подкрепен от ангелското видение, още повече се предавал на пост и молитви. Един ден цар Самуиловата дъщеря на име Косара, трогната и въодушевена от св. дух, отишла при баща си и поискала от него да слезе със слугините си и да умие главата и нозете на затворниците и пленниците. Това й било позволено от баща й. И тъй тя слязла и извършила добро. Между това, като забелязала Владимир и видяла, че той бил на вид хубав [красив], смирен, кротък и скромен и че бил изпълнен с разум и мъдрост господня, тя се спряла и заговорила с него; неговата реч й се показала по-сладка от мед и сот. Тогава тя не от плътска страст, а защото почувствувала състрадание към неговата младост и красота и защото чула, че той е княз и произлиза от царски род, полюбила го и като го приветствувала, излязла. След това, имайки желание да го освободи от веригите, тя отишла при царя и като се хвърлила в нозете му, казала така: “Татко мой и господарю! Аз зная, че ти имаш намерение да ми дадеш мъж, както е обичай; тогава, ако е угодно на твоето величество, или ми дай княз Владимир за мъж, когото ти държиш във вериги, или знай, че по-скоро ще умра, отколкото да получа [да се оженя за] друг мъж.” Като чува това, царят, понеже много обичал дъщеря си и знаел, че Владимир е от княжеско потекло, силно се зарадвал, съгласил се да изпълни просбата й и като изпратил веднага за Владимир, комуто, след като бил окъпан и облечен в княжески дрехи, заповядал да му се представи и гледайки го благосклонно и целувайки в присъствието на болярите от царството си, предал му дъщеря си за жена. След като била от-празнувана сватбата на дъщеря му по царския обичай, царят възвежда Владимир за княз, върнал му земята и княжеството на отците му и цялата драчка земя. После царят изпратил хора при Драгомир, княз Владимировия чичо [да му кажат] да слезе [от планината] и да получи земята си Требине, да събере пак народа и да насели страната [земята]. Това било направено.” [13]
 

13. Пак там, стр. 42—43. Приведеният тук разказ, както и по-горният


675

Приведеният тук откъслек от житието на св. Иван-Владимир явно разкрива каква е била целта на Самуиловия поход в 998 г. След завръщането си от похода Самуил се отнесъл твърде дружелюбно към пленения зетски княз: той не само го оженил за дъщеря си Теодора-Косара, [14] но му върнал и княжеството, дори част от Драчката област [15] (вероятно север-
 

за завоеванието на Зетската и Требинье-Захлъмската област (стр. 46) от Самуил несъмнено са почерпани от житието на св. Иван-Владимир, както това показва самият характер на разказа, а така и самите думи на Дуклянския презвитер, който препраща всекиго, който желае да знае какви и колко добродетели и чудеса е извършил блаженият, да потърси в “книгата на неговите деяния” (librum gestorum eius, ibid., p. 46). Всички, които са изучавали летописа на Дуклянския презвитер, дохождат до заключение, че такова житие е имало; че то е било съставено наскоро след смъртта на Иван-Владимир, може би към края на XI или началото на XII век; че съобщаваните в него факти от живота на светията са исторически верни с изключение на легендарните примеси, защото те се потвърждават от византийските извори, и че житието било написано първоначално на славянски език, но де? Ст. Новакович мисли в Зета, без да посочи основания за това или само това, че Дуклянският презвитер бил родом оттам; но ако по тоя начин би трябвало да се правят заключения, то не подлежи на никакво съмнение, че и това житие, както и житието на другите славянски учители, които то придружава, било написано в Девол и изобщо то е излязло из средата на западнобългарската, по-напред деволска, а отпосле охридска школа. За съжаление това славянско житие не е достигнало до нас и с него се запознаваме само по откъслеците, които ни дава Дуклянският презвитер. Критически пълен разбор на дуклянския летопис изобщо и в частност по въпроса за житието на Иван-Владимир вж. F. Raki, Осjena starijih izvora za hrvatsku i srbsku povjest srednjega vjeka. Knievnik, t. I, 1864, str. 200—227, особено стр. 218—219. От същия, Borba jun. slov., пак там, стр. 116, бел. Ст. Новаковић, Први основе словенске књижевности међу балканскима словенима. Легенда о Владимиру и Косари, Београд, 1893, стр. 182—207. Съществува и гръцко житие заедно със служба на Иван-Владимир, което няма нищо общо със славянското и е писано в края на XVII век по народни предания и е пълно с анахронизми. След първото издание във Венеция в 1690 г. това житие е претърпяло няколко издания и две мосхополски в 1730 и 1741, две венециански в 1774 и 1858 и едно славянско в 1802. За всички тия издания вж. у Ст. Новаковић, пак там, стр. 238—278. Ср. А. Шопов, Един документ за българскатл история, СбНУК, кн. II, 1890, стр. 115—131.

14. Че Владимир бит женен за дъщерята на Самуил, вж. Skyl.—Cedr., ibid., p. 4534–5. В. Proki, пак там, стр. 32, № 31.

15. Дуклянският презвитер казва, че цялата Драчка област била придадена, което не е вярно, защото тая област била поверена на другия Самуилов зет — Ашот.


676

ната) присъединил към него; а чичо му Драгомир също въдворил в Требинско-Захлъмската област. Колкото романтично житието и да ни представя женитбата на Косара с Владимир, няма съмнение, че тук имаме един политически брак, чрез който Самуил искал да привърже към себе си владетелите на сръбските земи като свои васали, та по тоя начин да парализира там всяко византийско влияние, от една страна, а, от друга, да има винаги в тях свои съюзници против ромейския император. В какви отношения Самуил станал след това към хърватска Далмация, остава неизвестно; във всеки случай той надали е могъл да простре върховната си власт и над нея, защото тъкмо тогава поради вътрешните междуособици в Хърватско при краля Светослав (997—1000) южнодалматинските градове потърсили и получили покровителството на Венеция. [16] По същия начин, т. е. чрез брачни връзки, Самуил мислел да закрепи властта си в град Драч. Скилица разказва, че Самуил оженил дъщеря си Мирослава за пленения при Солун в 996 г. Ашот, сина на солунския дука Григорий Таронит, след като го освободил от веригите, защото дъщеря му, влюбена в него, заплашвала, че ще се лиши от живота, ако не бъде свързана законно с Ашот. Самуил, както изглежда, не се решил да откаже на дъщеря си и изпълнил желанието й. След като сватбата била направена, той изпратил Ашот заедно с дъщеря си в Драч и му поверил отбраната на Драчката област, [17] без обаче да подозира, че с това дело подготвял почва за най-отвратителна измяна.

Към последната година на Х век, след като разширил
 

16. F.ii, Gesch. d. Kroaten, S. 194—196.

17. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4511–6. B. Proki, Zustze, S. 29, № 14. Според Скилица женитбата на Мирослава с Ашот станала наскоро след завръщането на Самуил от Сперхий, което не може да се приеме, първо, защото след такова поражение, и то така наскоро след него, Самуил едва ли би се доверил така на един ромейски пленник, какъвто е бил Ашот, и, второ, защото събитията у Скилица, както вече имахме случай няколко пъти да изтъкнем, не са наредени в хронологически ред. Очевидно тоя брак е станал много по-късно, именно когато Самуил се чувствувал най-силен, т. е. след възцаряването си и особено след завръщането си от северозападния си поход, а главно след женитбата на Косара с Иван-Владимир, във всеки случай не по-рано от 999 г.


677

границите на държавата до хърватското кралство и определил политическите си отношения към северните и северозападните ей съседи, Самуил се издигнал до върха на своята мощ. Това било време, когато българското царство достигнало най-широк обем, така че съставителят на приписките към старобългарския превод на Манасиевия летопис отбелязва, че при Самуил . Доколко е бил силен Самуил в това време, показва това обстоятелство, че с него влизали в политически връзки много видни ромеи и дори преминавали на служба у него. Така в 999 г. магистър Павел Вов, един от солунските първенци, и протовестиарий Малакин, известен по своята мъдрост и красноречие, наклеветени, че те са благосклонно разположени към българите, били изпратени на заточение — Павел в Тракийската равнина в Мала Азия, а Малакин — в Цариград. Изплашени от тая участ на солунските първенци, някои от одринските жители, знатни и отлични военачалници, заподозрени така също в някакви връзки с българите, избягали при Самуил, от които единият, Батаци, с цялото си семейство, а другият, Василий Глава, сам, за което императорът затворил сина му и го държал цели три години. [18] “Тия два примера, твърде справедливо забелязва Ф. Рачки, ясно показват, от една страна, натегнатостта в международните отношения между двете съседни държави и техните поданици, а, от друга страна, и това, че във византийските погранични градове, от които Солун и Одрин заемали първо място, имало е знатни хора, които не са скривали съчувствието си към тежненията на българския народ и цар.” [19] Тъкмо тия напрегнати отношения между двете съседни държави, тъкмо това съчувствие в ромейските политико-обществени среди към стремежа на българите да си запазят политическата независимост и най-сетне голямото засилване на Самуил през последните години на Х век правели неминуемо и дори ускорявали новото сблъскване на двамата великани — сблъскване, което трябвало да разреши дългогодишната им борба.
 

18. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45118— 4524.

19. F. Raki, Borba, пак там, стр. 120.


678

Но Василий II, който през тия години се намирал в Азия и бил зает с работите на Сирия и Армения, могъл е да пристъпи към изпълнение на заветната си мечта — покорението на България, само след като се завърнал оттам в 1001 г. Яхъя пише: “И когато стана примирие между императора и ал-Хаким, императорът се върнал в България за война и останал там четири години и одържал над българите пълна победа, убивайки и пленявайки. И избягал пред него Комитопулът, техният цар. И завладял той [императорът] много от техните крепости и разрушил някои от тях, а другите задържал за себе си.” [20] Мирният договор с халифа ал-Хким, третия от египетските Фатимиди, известен като най-жесток и безпощаден гонител на християните, бил сключен за десет години в началото на 1001 г., [21] следователно Василий II е почнал войната против българите през пролетта на 1001 г. с едно нападение според Скилица—Кедрин през Пловдив, дето оставил патриция Теодоракан да го пази, към Средец, много от крепостите около който разорил и след това се върнал в Мосинопол. [22] Това нападение Скилица отбелязва като станало преди 13-и индиктион 6508 (= 1. IX. 999 — 31. VIII. 1000) година или още в 999 г. и към същата тая година отнася похода на същия Теодоракан и протоспатария Никифор Ксифий отвъд Стара планина за завоеванието на Северна придунавска България. [23] Като имаме пред вид хронологическата последователност и точност на Яхъя, и в тоя случай ние му даваме предпочитание пред Скилица, който и тук не е запазил никак хронологическия ред на събитията. [24] Поради това нито едното, нито другото от посочените тук две събития не могат да се отнесат към означените години, едно защото Василий II тогава не се намирал в Европа, а пък едва ли е
 

20. Барон Розен, пак там, стр. 4224–29.

21. Пак там, стр. 4222–23; стр. 336—338, бел. 282 и 283.

22. За това вж. по-долу, стр. 679.

23. Също там.

24. Доста е да посочим само на следния факт. Според Скилица Никифор Уран бил назначен за управител на Антиохия през 1001 r. (ibid., p. 4549–10), когато според Яхъя (Барон Розен, пак там, стр. 4123–28 и 334—335), който от 1014 живял в Антиохия, това назначение станало още в 1000 г., преди Василий II да замине за Армения и изобщо докато той се намирал в Азия.


679

допустимо, щото Теодоракан и Ксифий да са продължили своя поход в Северна България в неговото отсъствие. Освен това и двете събития у Скилица стоят съвсем отделно едно от друго, като че ли нямат нищо общо помежду си, когато вече обстоятелството, че те са разказани непосредно едно след друго, макар хронологически, както изглежда, и да са отделени, вече посочвана тяхната вътрешна и тясна връзка; няма да говорим, че в тях действува една и съща личност — патриций Теодоракан. Най-сетне нападението на императора нямало строго определена цел, а това ясно показва, че ще да е имало второстепенно назначение по отношение към похода в Северна България. Пред вид на горните данни и съображения ние мислим, че в двете тия известия имаме две действия в едно и също предприятие.

След завръщането си от Азия през първите месеци на 1001 г. Василий II си съставил вече систематически план, за да се разправи окончателно със своя противник. Според тоя план той най-първо трябвало да покори отново Северна България и изобщо покрайнините на българското царство и после с все сили да удари на центъра му. И в 1001 г. той съсредоточил вниманието си на отвъдбалканска България; но за да маскира главната цел на тоя поход и да не даде на противника си възможност да се приготви за отпор, Василий II предприел своето нападение през Пловдив, дето оставил Теодоракан да пази града, към Средец, докато протоспатарий Никифор Ксифий със своята силна армия, предназначена за поход в Северна България, прехвърли Стара планина, най-страшната пречка за византийските пълководци, и почне действията против главните български крепости. След това императорър, “като разорил много от крепостите около Средец”, върнал се в Мосинопол, [25] дето е чакал вероятно да види какъв ще бъде резултатът от похода отвъд Стара Планина, Според Скилица походът излязъл напълно сполучлив, понеже византийските пълко-
 

25. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4527–10. Zonaras, ibid., IV, p. 11825–28, зa времето от Сперхийския бой до дадения момент пише само следното:

Cp. Старобългарския превод в продължението на Симеон Логотет, пак там, стр. 159.


680

водци сполучили “да превземат Велики Преслав и Мали Преслав и Плисков [Плиска] и ромейската войска се върнала невредима и победоносна ().” [26] Към времето на тоя поход ще трябва да отнесем и завладяването на Доростол [Дръстър], защото по-късно той се намира в ромейски ръце, а също и другите крепости по Дунав поне в тая част на Северна България, която бе покорена от Иван Цимисхий.

С покорението на Северна България Василий II обезпечавал своя тил и затова на следната 1002 г. той насочил военните действия към южните покрайнини на българското царство, за да завладее югоизточните и южни български крепости и чрез това отново да закрепи властта си в Тесалия. В 1002 г. той потеглил отново на война против българите и през Солун се озовал пред крепостта Верея, която след 996 била завзета от българите. Началникът на крепостта Добромир, женен за Самуиловата племенница (), без всякакъв отпор преминал на страната на императора и му предал града, за което бил почетен със сан антипат (проконсул). [27] Следната крепост, която така също без кръвопролитие минала в ръцете на Василий II, била Колидрон. Защитникът й Димитър Тихон (), понеже не искал да предаде града, счел за прилично да предложи на императора да се оттегли заедно с войската си оттам. Императорът се тайно оттеглил, а нему позволил да отиде при Самуил с цялата си войска. [28] И тъй падането на крепост Колидрон било резулта-
 

26. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45211–16. Zonaras. ibid., IV, p. 11828–30.

27. Ibidem. II, р. 45217–20. В. Proki, пак там, стр. 30, № 15. Zonaras, ibid., IV, p. 11830–31.

28. B. Proki, пак там, стр. 30, № 16. Де се е намирала крепостта Колидрон (), мъчно е да се определи, защото това географско име не се споменава нийде на друго място или в друг извор. Ако се съди по движението на императора, трябва да се предположи, че тя се е намирала между крепостите Верея и Сервия. Ср. пак там, стр. 41, № 16.

[Допълнение II от старото издание.]

На стр. 680, бел. 28, се изтъкна, че мъчно може да се определи де се е намирала крепостта  и че тя трябва да се търси между Верея и Сервия, ако се съди по движението на императора. Обаче проф. Й. Иванов ни обърна вниманието на градеца Килиндир, който се намира южно от езерото Дойран, на изток от Мачуково и на север от Солун, на железопътната


681

тът от личните споразумения между Василий II и Димитър Тихон.

Силен отпор ромеите срещнали при нападението на крепостта Сервия (сега Селфидже). Нейният отбранител — воевода Нико(у)лица, когото наричали ласкателно така поради късия му ръст и комуто била поверена защитата на града след Димитър Полемархий, завоевателя му в 989 г., юнашки издържал наложената му обсада и храбро се противопоставял. Обаче когато императорът проникнал в града, крепостта заедно със самия Никулица попаднала в ръцете на неприятеля. След като изселил българското население от тая важна крепост, Василий II поставил там ромейски гарнизон, след което той заедно с Никулица заминал за Цариград, дето го почел с титлата патриций. Но Никулица не искал да се прослави като изменник на отечеството: той избягал от столицата и тайно се върнал при Самуил, с когото отишъл отново да обсаждат Сервия. Но императорът набързо се явил отново под Сервия, освободил я от обсадата, след като принудил Никулица заедно със Самуил да бягат; наскоро след това Никулица попаднал в една ромейска засада и уловен и доведен при императора, окован във вериги, бил изпратен в Цариград, дето бил хвърлен в затвора. [29]
 

линия при устието на един тесен проход. Като предоставяме на филолозите да се произнесат дали от  е могло да стане Килиндир, ние все пак трябва да посочим, че местното българско население го нарича Крундирци (вж. австрийската карта 40°, 41°). От друга пък страна, ако се вземе пред вид местонахождението на Килиндир на един от пътищата за Солун и при това на българска тогава територия, при който сигурно е имало крепост за отбрана на самия проход, а пък Василий II в дадения поход искал да обезпечи Солун от български нападения, то твърде е възможно, че крепостта  cе намирала около днешния Килиндир.

29. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45220—45312. Zonaras, ibid., IV, p. 11832—1194, за действията под Сервия и падането й съобщава накратко следното:

В Старобългарския превод, пак там, стр. 159, целият тоя пасаж е предаден само със следното изречение: . Няма съмнение, че тоя Никулица е оня същият началник на град Лариса, когото в 983 г. Самуил бе пленил, като му запазил имота и привилегиите като на български болярин-воевода (вж. тук по-горе, стр. 628). След като преминал на служба при българския цар, Нихулица очевидно бил назначен за воевода на град Сервия.


682

Сам Василий II насочил пътя си в Тесалия, дето той поправил много разрушени от Самуил крепости, а други отнел от българите чрез обсади, като при това българското население изселил във Волерон, областта между долните течения на Марица и Места по брега на Бяло море. След като оставил във всички тесалийски крепости силни () гарнизони, императорът на връщане се явил под Воден, една от най-важните български крепости в Югоизточна Македония, която защищавала пътя от Солун за Битоля и по-нататък за Преспа и Охрид. Крепостта Воден била разположена “на висока и отвесна скала, от която падала водата от Островското езеро, която тече скрито под земята и там пак се скрива” [30]. При всичко че Василий II се опитвал да завладее и тая крепост без кръвопролитие, обаче жителите по никой начин не искали доброволно да се предадат; и тя била завладяна само след дълга обсада. Воден се намирал вече в българска територия и се явява крайно непонятно защо Самуил не се явил на помощ на този толкова важен пункт в държавата. Там императорът оставил силен гарнизон, а българите, които го отбранявали, изселил така също във Волерон, а сам заминал за Солун. Воденският защитник, воевода Драгшан, човек храбър и решителен, който така също попаднал в ръцете на византийците, поискал и получил позволение от императора да остане да живее в Солун, дето от 1000 г. управлявал патриций Иван Халд, или Халдиа, солунски дука, вместо Никифор Уран, преместен, както се казва, в Антиохия. В Солун Драгшан със съгласието на императора се оженил за “дъщерята на първия от епитропите [31] на църквата
 

30. Тук вероятно се разбира дн. Владовска река, известна под името Вода, която извира от Нисийското блатисто езеро и при Воден, спущайки се от скалата, образува няколко водопада. Въз основа на това описание, както и на друго едно на Кантакузин (С. ed. Bon., t. III, p. 12716–19) A. Grisebach (Reise durch Rumelien und nach Brussa in Jahre 1839, Gttingen, 1841, Bd. II, S. 97—101) прави своите научни заключения и дели физическата история на Воденската долина на три периода: 1) времето на подземното течение на водите до ХII ввк; 2) 14-ия век, в който езерото достига дори до града, и 3) последния период на водопадите. Вж. Т. Вестителев, Град Воден, МПр, г. 1, кн. 2, 1924, стр. 109.

31. В текста на Скилица стои:  (вар. )  Какво собствено значи думата


683

Св. Димитър” и от нея имал две деца. По-сетне обаче той избягал, за да се притече на помощ на отечеството си, но уловен, по просбата на тъста си бил освободен от наказание. Скоро след това той отново избягал и уловен, бил пак пуснат на свобода и оставен в Солун, дето той живял в семейството си и имал още две деца; обаче това не му побъркало да побегне и трети път, но бил отново уловен, но вече бил наказан по най-жесток начин: забит бил на кол. [32]

Със завладяването на първокласните крепости Воден, Верея, Колидрон и Сервия Василий II отново осигурявал току-що възстановената си власт в Тесалия. Затова в следната вече година той отново пренася театъра на военните действия в Придунавска България с цел да завърши окончателно покорението й.

Войната през следната 1003 г. Василий II почнал с обсадата на главната придунавска крепост Бъдин. Градът бил добре защитен и укрепен, па и самите български военачалници показали голяма опитност при отбраната, “защото, като натруп-
 

? Коментаторите на Скилица четат тая дума  и един от тях, Xylander, сближава  с лат. privatarum, a другият, Goar, пише: “Както императорът имал заведущ (comitem) на частните дела и парични доходи, наречен prefectum privati aerarii, така и църквиго са имдли свои curatores defensores oeconomos и както казва авторът, , пазители на съкровищата.” Ср. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 872 и стр. 928 s. v. Въз основа на Гоаровото обяснение и А. Гилфердинг превежда горното изречение: “На дочери первого старосты () храма св. великомученика Димитрия (пак там, стр. 248), а Ф. Рачки. — “ker predstojnika upravljajucega viea imovine sv. Dimitrije” (пак там, стр. 121). Очевидно така се наричали членовете на църковното настоятелство при църквата “Св. Димитър” в Солун; затова ние и преведохме изречението “дъщерята на първия [т. е. председателя] от епитропите”. Появяването на  вм.  може да се обясни с това, че преписвачът, като не разбрал последната дума, заменил я с по-понятна — , което, разбира се, коренно изменя смисъла на изречението, именно: “дъщерята на първия от свещениците при църквата “Св. Димитър”, което едва ли е приемливо, защото Скилица по друг начин би предал тая титла, например  и иначе.

32. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45312—4547. Това, което тук ни разказва Скилица за Драгшан, разбира се, не е могло да се случи в една година. Вече обстоятелството, че след първото падане на Воден в 1032 г. и до самата си смърт Драгшан имал четири деца, показва, че са изминали най-малко 4—5 години, следователно побягванията на Драгшан се отнасят към разни моменти в последните борби на цар Самуил с Василий II, които за жалост Скилица не отбелязва.


684

вали твърде много мидийски огън в един съсъд, с него унищожавали всичко” [33]. Докато императорът бил зает с обсадата на Видин, Самуил, като стъкмил добре въоръжена войска, навлязъл във византийска територия и скоро достигнал до Одрин. На 15 август, в деня на Успение Богородично, когато в Одрин ставал ежегодно голям събор (панаир), българите нападнали неочаквано града, завладели го и като награбили голяма плячка, върнали се в своята страна. Целта на това неочаквано и бързо нападение на българския цар е очевидна: Самуил искал да отвлече вниманието на императора от Видин и изобщо от северозападните български земи и да го извика отново на изток. Но, както изглежда, тая военна диверсия не успяла да постигне целта си, защото Василий II продължил обсадата и само след изтичане на осем месеца можал да превземе с пристъп града и крепостта. [34] “Императорът пък, четем у Скилица, като укрепил твърде добре Бъдин, тръгнал невредим за столицата, опустошавайки и разорявайки през време на преминаването всички български крепости, които му попаднали по пътя. [35]

Но от Видин Василий II потеглил не направо за Цариград, а на югозапад, защото очевидно той бил известен, какво Самуил тръгнал от юг против него и по долината на Морава се спуснал на юг през Ниш и в скоро време се озовал пред Скопие. Там той намерил Самуил, който бе разположил лагера си на десния бряг на Вардар, недалеч от града. Василий искал по-напред да отблъсне българската войска и после да настъпи
 

33. В. Proki, пак там, стр. 30, № 17:

34. Впрочем във 2-та си грамота, дадена в 1020 г. на охридския архиепископ, Василий II се показва особено разположен към видинския епископ, “защото тая [епископия], задето стана за мене най-полезна () и най-достъпна () и отвори входовете за удобен път в страната, трябваше да бъде снабдена всякак и с най-големи награди и във всичко да бъде издигната над най-добрите [важните]” и пр. (BZ, II, 1893, стр. 45). От тия думи не е мъчно да се установи, че Василий II се считал особено задължен към духовната власт във Видинско, която очевидно немалко му помогнала по един или друг начин за по-лесното завоевание на областта, а може би и на самия град.

35. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45419—4556. Zonaras, ibid., IV, р. 1194–9.


685

към самия град Скопие. Ако може да се вярва на Скилица, Самуил и тук пострадал по същата грешка и непредпазливост, както и при Сперхий. Той разказва, че понеже било есенно време, Вардар тъй много придошъл и се разлял, че Самуил, като се уповавал на пълноводието на реката и на това, че тя в това време ще бъде непроходима, безгрижно нощувал. Обаче един византийски войник изнамерил брод и императорът преминал реката с войската си. Самуил, поразен от това неочаквано нападение, едвам се спасил с бягство; много българи загинали, а целият български лагер заедно с царската палатка паднал в ръцете на ромеите. След това поражение и град Скопие не можал да се удържи: той бил предаден на Василий от скопския управител, който според Скилица бил Роман-Симеон, цар Петровият син. [36]

По-горе ние показахме, че това последното известие за Роман-Симеон е не само съмнително, но и недопустимо пред вид на това, че според Яхъя тоя същият Роман бе вече умрял в 997 г. [37] От същата стойност историческа според нас е и целият разказ за поражението на Самуил при Вардар, защото Самуил, който е добър стратег и военоначалник, едва ли би допуснал да се повтори същата грешка и непредвидливост, както в 996 г.; освен това Вардар при Скопие е твърде широк и дълбок, особено при пълноводие, тъй че едва ли е могъл да се намери такъв лесно проходим брод, какъвто го представя Скилица. Тая невероятност на тоя разказ очевидно трябва да се постави във връзка с невъзможността на известието за предаването на град Скопие от Роман-Симеон. [38] Но с това ние не отричаме самия факт за поражението на българите при Скопие, дето последните се опитали очевидно да запрат движението на Василий II към юг, и то трябва да се свърже с без-
 

36. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4556–18. Zonaras, ibid., IV, p. 1199–24.

37. Вж. по-горе, стр. 655—656.

38. Същото трябва да се каже и за добавката на епископ Михаил към цитирания пасаж от Кедрин, какво старият Аксиос бил наречен Вардар “поради това, че тя [реката] била отбита от старото си леговище от Варда Склир там, дето сега се види да тече” (В. Proki, пак там, стр. 30, № 18) — твърдение също невярно, защото името Вардар се явява много по-рано от времето на Варда Склир — още през IX век. За това по-подробно вж. Й. Иванов, Аксион — Велика — Вардар, МПр, г. I, кн. 3, 1925, стр. 24—28.


686

бойното предаване на самия град; от друга пък страна, това поражение имало твърде голямо значение, защото завладяването на Скопие предавало в ръцете на ромеите цяла Северна Македония и се отварял пътят по долината на р. Вардар; обаче императорът, за да може да задържи във властта си Скопската област, трябвало да завладее друга една не по-малко важна артерия на Македония — р. Струма. Поради това от Скопие Василий насочил своя маршрут към горното течение на тая река, именно към крепостта Перник, която била в същото време ключът на Средец, който все още се намирал в ръцете на българите. По пътя Василий II не срещнал, както изглежда, никаква съпротива, обаче при Перник, който той обсадил, срещнал и физически, и морален отпор от страна на неговия защитник воеводата Кракра, “мъж опитен във военното дело”. Крепостта била силна и от природата защитена, което я правело непристъпна. Василий II я обсаждал немалко време без всякакъв успех и много от войниците си изгубил. Когато се убедил, че не ще може да завладее крепостта с пристъп, императорът употребил ония средства, с които други крепости му отваряли вратите си: той се помъчил с ласкателства и други примамливи обещания и предложения да накара Кракра да се предаде, обаче воеводата останал непоколебим и не се поддал на никакви съблазни, защото той все още вярвал в силите на своя народ, за да се бори със своите противници. Като видял, че обсадата не ще може да донесе никакви резултати, императорът най-сетне дигнал лагера си и потеглил, вероятно по пътя през Самоков, обхождайки Средец, направо за Пловдив, отдето наскоро се вдигнал и пристигнал в Цариград. [39]

Времето, когато Василий II се върнал в столицата, Скилица точно не дава, а всичко подвежда под един и същи индиктион — 15-ия (1002 г.), именно: обсадата и превземането на Видин, похода на Василий II от Видин към Скопие, поражението на Самуил при тоя град, обсадата на Перник и пристигането на императора през Пловдив в столицата. Обаче едва ли е възможно да се мисли, че всичките тия събития са могли да станат в една само година. Като се вземе под вни-
 

39. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45519—4562. Zonaras нищо не споменава за обсадата на Перник.


687

мание само: 1) че Видин бил превзет след осеммесечна обсада и 2) че обсадата е почнала най-рано от март, то императорът не е могъл да напусне Видин, който той след превземането укрепил наново и снабдил с нужния гарнизон, не по-рано от края на ноември или началото на декември, и то не на 1002, а на 1003 г., както по-горе показахме. [40] Настаналата след това зима едва ли е позволила да се предприеме такъв далечен и мъчен поход от Видин към Скопие, и то в една неприятелска страна, дето той несъмнено е срещал и съпротива, защото според думите на Скилица той опустошавал и разорявал през време на преминаването всички български крепости, които му попадали по пътя. Най-сетне пълноводието на р. Вардар, за което се споменава, ясно сочи, че времето, когато е ставало събитието, било по-скоро пролет, отколкото зима. Всички тия съображения ни карат да приемем, че както поражението на Самуил, тъй и завладяването на Скопие трябва да се отнесат към пролетта на 1004 г. След завземането на такъв от първостепенна важност център, какъвто бил Скопие, Василий II несъмнено е останал там немалко време за военно-административната организация на тоя град и на цялата му област, така че движението на императора към Перник ще трябва да се отнесе към лятото на същата 1004 г. [41]; а понеже обсадата на Пернишката крепост продължила немалко време, то Василий II ще да е потеглил от Перник не по-рано от есента на 1004 г., когато той се е завърнал в Цариград. [42]

Още в същата година, може би веднага след оттеглянето на Василий II от Перник към Пловдив, цар Самуил направил ново нападение към Солун и сполучил със засади да хване жив
 

40. Вж. по-горе, стр. 678—679, 683—684.

41. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45520–22:

42. Събитията от 996—1004 r. в съответната приписка към превода на Манасиевия летопис се предава в следния вид.


688

излезлия против него солунски дука, патриций Иван Халд. [43] Обаче тоя Самуилов успех не донесъл никаква промяна в положението на българите; напротив, широките завоевания на ромеите през четиригодишната война силно повлияли върху вътрешните отношения в самата България. Към това време именно се отнася измяната на Самуиловия зет Ашот, управителя и отбранителя на Драчката област. [44] Ашот, след като се настанил в Драч, влязъл в сношение с драчките гърци и особено с най-влиятелния от тях, именно с протевона на Драч на име Иван Хрисилий, тъста на Самуил, [45] и като сполучил да
 


(Чертков, О переводе Манасииной летописи, стр. 118—119). Както е известно, тия приписки са съставени по летописа на Зонара, но в даденото място събитията са съвсем объркани хронологически, както се види от горното изложение.

43. В. Proki, пак там, стр. 30, № 19:

Тая добавка епископ Михаил Деволски вместил непосредно след съобщението на Скилица за издаването на закона за алиленгия () (за него вж. Н. Скабаланович, пак там, стр. 244—245), който последвал в същата година след завръщането на Василий II в столицата подир неуспешната обсада ни Перник, т. е. в края на 1004 г. или в самото начало на 1005 г. (Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 4563–8), защото употребения в това място от Скилица израз: , едва ли трябва да считаме същия 15-и индиктион, т. е. 1001 — 1002 г., който хронистът дава на стр. 45419 и под който подвежда цял ред събития, както видяхме, които не са могли да станат в една година. Очевидно Скилица, съкращавайки текста на своя извор, употребил горния израз, без да забележи, че той се отнася към друг индиктион или година. Б. Прокич счита, неизвестно защо, тая добавка за бележка на полето и затова намира, че тя е неправилно вмъкната между събитията от 1002—1010 г., “защото между събитията от 1018 г. Скилица разказва (Cedr., II, р. 45715), че тогава Иван Халд (вариант ) бил освободен след 22-годишно пленство. Следователно той трябва да е бил пленен още в 996 г.” (пак там, стр. 42). Според нас нямаме никакво основание да считаме добавката на епископ Михаил за маргиална бележка — тя е поставена на мястото си; по-скоро тук Скилица объркал пленението на Ашот, което наистина се отнася към 993 г., с пленението на Иван Халд; освен това в 996 г. солунски дука и управител бил, както видяхме, Никифор Уран, когото заместил тъкмо Иван Халд от 1000 г., а след пленението му в 1004 г. бил назначен Давид Арианит, така че последният не е могъл да бъде непосредствен приемник на Никифор Уран.

44. Вж. по-горе, стр. 675—676.

45. Вж. по-горе, стр. 646 и бел. 8.


689

придума и жена си Мирослава да измени на баща и отечество, избягал с нея на един от византийските кораби, които обсаждали това българско пристанище, и се върнал в Цариград при императора, когото известил за измяната и начина, по който Драч ще може да бъде отново завоюван. За тая постъпка Василий II почел Ашот със сан магистър, а жена му Мирослава със званието “зости” (придворна дама). При това Ашот донесъл и писмо от драчкия протевон Иван Хрисилий, в което последният обещавал да предаде Драч на императора, ако той и неговите синове бъдат почетени със сан патриций. Василий II на драго сърце приел това предложение и също чрез писмо наградил двамата Хрисилиеви синове с желания сан, но не и самия Хрисилий, защото към това време той вече се поминал, а градът бил предаден на началника на византийския отряд, патриций Евстатий Дафномил. [46] Това станало в 1005 г. [47]

След завземането на Драч Василий II не оставил цар Самуил и българите в покой. Ако може да се вярва на Матей Едески, “Василий през 455 г. [1006—1007] отново събрал всичките сили на империята си и тръгнал против българите. Той останал дълго време в страната им, зает със страшна за тях война.” [48] Че войната между ромеи и българи продължавала и след 1005 г., свидетелствува и известието от житието
 

46. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4516–17.

47. Ние приемаме тая година както за измяната на Ашот, тъй и за предаването на град Драч въз основа на известието на барийския хронист Lupus Protospatha (Protospatharius — за него вж. W. Wattenbach, каз. съч., II, стр. 233, бел. 1), който в хрониката, обхващаща годините от 855 до 1102, отбелязал следното: Anno 1005 rediit Durachium in mantis imperatoris per Theodorutn (Muratorii Rerum italicarum scriptores, t. V, Mediolanim, 1724, p. 41). Тук изразът rediit in manus напълно отговаря на Скилицовия разказ, т. е. градът се възвърнал в ръцете на императора сам по себе си без военни действия или чрез доброволно предаване. Koй е бил този Теодор, хронистът не обяснява; обаче като се съпостави това известие с разказа на Скилица, може да се приеме, че това име е носил един от синовете на Иван Хрисилий, който собствено предал града на Евстатий Дафномил.

48. Daulaurier, p. 37 у А. Гильфердинг, пак там, стр. 250, бел. 3. А. Липовский, пак там, стр. 139. Ние се отнасяме резервирано към това известие на Матей Едески, защото съобщението, какво Василий II останал в България дълго време и водил страшна война, ни кара да мислим дали тук не става дума за 4-годишната война (1001—1004 г.) на Василий II в България.


690

на св. Никон Метаноите, в латинския превод на което се споменава, че “владетелят на българския народ, известният непобедим по сили и твърдост Самуил, бил разбит с многобройно множество българи и победен от него [Василий II] при Крета в 1009 г., която се намирала източно от Солун, между тоя град и крепостта Рентина или Рендина при езерото Болбе. [49] Най-сетне сам Иван Скилица това потвърждава, като констатира, че “императорът не пропускал всяка година да навлиза в България и да изтребва и опустошава всичко, каквото му попадне по пътя” [50]. Вече краткостта на това известие показва, че тия нападения на Василий II не са носели характер на систематични войни, а са били отделни нахлувания, които са имали за цел или постоянно да тревожат българите и техния цар и по тоя начин да не им дадат възможност да се засилят с отвоюване на отнетите им земи, или пък да отблъсват нападенията на Самуил, насочени против Солун или друг някой византийски укрепен пункт. Да поведе борбата по такъв начин през дадения период (1005—1013 г.) се налагало на императора от самите обстоятелства: тъкмо в това време вниманието на Василий II било отвлечено от събитията в Италия, дето отначало той трябвало да воюва с арабите, чиито нападения ставали все по-опасни за тамошните византийски владения, а после и против избухналото в град Бари и Апулия от 1009 г. въстание, за потъпкването на което трябвало да се напрегнат всички сили на империята. Само в 1013 г. град Бари бил отново завоюван, властта на императора възстановена и смелите главатари на въстанието били принудени да бягат в Беневент. [51]

След като се освободил от тия опасни и мъчни войни в Италия, Василий II отново обърнал погледите си към България и българите с намерение, както изглежда, да свърши с тях веднъж завинаги. Самуил, който след загубата на толкова важни
 

49. За това известие на латинския превод и отношението му към гръцкия текст на житието, както и за местонахождението на Крета вж. подробно Притурка № 12.

50. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4579––10. Zonaras, ibid., IV, p. 1219–10, също отбелязва, че “императорът, нападайки често на България, пакостил й и я опустошавал”.

51. F. Raki, Borba, пак там, стр. 124—125.


691

и обширни области в Северна и Североизточна България и такава коварна измяна вече чувствувал своята слабост, през целия тоя период гледал само да запази останалите части на своето значително намалено царство или пък при удобен случай да си отвоюва наново някои важни крепости, като например Воден. В края на 1013 г. той не е могъл да не предвижда намеренията на Василий II и поради това почнал да се готви за нова война, но война решителна за живот или за смърт. “Самуил, пише Скилица, бидейки не в състоянието нито да се разположи на лагер под открито небе, нито да противостои на императора в открит бой, а отвсякъде разбиван и лишаван от силата си, решил с окопи и прегради да му препречи входа в България.” [52] Понеже знаел, че императорът обикновено правел нахлуванията си през тъй наречения  и , [53]
 

52. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45710–14. Zonaras, ibid., IV, p. 12110–14, пише: “Самуил, бидейки не в състояние да противостане против ромейската войска, заел се да му затвори входовете с окопите, като преградил тесните места със зидове и поставил на тях стража.”

53. Й. Иванов, Беласицката битка, 29 юли 1014 г., ИБИД, кн. III (1911), пак там, стр. 5—6, определя тия географски имена така: “Няма съмнение, че първото име е влашко и ни напомня едноименната стара влашка столица Cmp lung. Преведено на български ще рече Поле дълго и отговаря на сегашното струмишко село Макриево, което е също тъй гръцки превод на същото име ( — дълъг) ... Второто име е гръцко — Клидион (); то е буквален превод на българското име Ключ, както се нарича и едноименното село в теснината между Беласица и Огражден, пък и самата клисура. Село Ключ се намира по-долу от Макриево, между Струмица и Петрич.” Като напълно приемаме определението на второто име, ние не можем да се съгласим с онова на първото. Преди всичко не трябва да се забравя, че Скилица описва тук пътя, по който се движел императорът, нападайки България: от Сер до Валовища (Демирхисар), Рупел, по долината на р. Струмица към Клидион или по-право към клисурата на Клидион, следователно Василий II, за да дойде към клисурата на Клидион, трябвало да мине по-напред през Кимбалонг, а оттук ясно става, че последният трябва да се търси на изток от Клидион, а не на запад и поради това той по никой начин не може да се идентифицира със с. Макриево, което се намира на запад от с. Ключ. Освен това  (Ключ) е употребено тук не за да се означи самото селище, а клисурата при с. Ключ, като и у същия Скилица по-нататък е определена демата —  (ibid., p. 45913) и у М. Аталиат (ed. Bon., p. 23010) , следователно ние имаме тук имена не на населени пунктове, а на местности и поради това под  трябва да разбираме название на местност и при


692

т. е. през Серското дълго поле, простиращо се между езерата Бутково и Тахинос, и през клисурата в долината на р. Струмица между планините Огражден и Беласица, която клисура се наричала Клидион — име, което е нищо друго освен превод на съществуващото там и днес село Ключ, “Самуил се заел да прегради това тясно място и да затвори входа за императора, като построил голяма нашир дема (стена-преграда) и поставил на нея силна стража” [54]. Както от това съобщение на Иван Скилица, тъй и от по-нататъшното му изложение за преградите в тесните места южно от град Струмица не е мъчно да се разбере, че Самуил избрал тъкмо Струмишката крепост, построена на един твърде висок връх югозападно над днешния
 

това тая, която се намирала на пътя от Сер за Ключовската клисура, а това е тъкмо Серското дълго поле, което се простира между езерата Бутково и Тахинос и е оградено от планините Шарлия, Беласица и Круша.

54. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4579–19.  — преграда, засяка. Тия “деми” се строили обикновено в най-тесните места на планинските проходи; те са бивали постоянни и се състояли в това, че в теснината от единия бряг до другия се издигала и дебела стена с кули на горния й край, а в средата й голяма тежка врата, която се заключвала с куфари и ключалки и с дебели греди (сюрмета), като е представлявала в тоя вид едно съвсем недостъпно за средновековното оръжие укрепление (такава е била споменаваната тук, защото Скилица на друго място я нарича  (ibid., p. 4589), или временни, които се правели набързо от разни материали: дървета, камъни, храсти, земя и др. (защото такива деми са ги горели) и са имали за цел да задържат неприятеля или пък съвсем да му попречат да мине известен проход; но и в единия, и в другия случай първото и непременно условие за такова съоръжение било: мястото да е тясно и да няма близки околни пътища. Де се е намирала нашата дема? Северните поли на пл. Беласица представят големи наносни хълмове, пресечени от юг към север с дълбоки пороища и на места се спущат доста стръмно към р. Струмица. Тая тъй издигната и пресечена местност съставя вече големи пречки за военни действия, тъй че движение на войски могло е да става само по бреговете на р. Струмица. С левия си бряг тая река тече твърде близо до стръмните и каменисти склонове на Огражден. Най-тясното място в коритото на р. Струмица се намира северно под с. Ключ при високия и скалист десен бряг, който носи името Куфалница (вж. австрийската карта, 41° 41°) на един голям завой на реката, дето през 1916 г. имаше кантон и пътна стража. Тъкмо в това място на десния скалист бряг има остатъци от постройка, вероятно на някое средновековно укрепление. Ние мислим, че именно това тясно място било “Ключовската клисура” и тук е могла да бъде издигната дема, която по никой начин ромеите и Василий II не могли да приближат, понеже са били ураганно обстрелвани от стражата на височините й, както ще видим по-долу.


693

град, заобиколен от всички страни с дълбоки долове, и наричана от византийците “задоблачна”, защото “хората, които седят на стените, ако се гледат от равнината, виждали се като птици” [55], като важен и недостъпен стратегически пункт и като възел на пътищата за Солун на юг, за Овчеполе — Скопие на север и на изток по долината на реките Струмица и Струма за Южна Тракия, за отбрана на юг и изток, отдето той предполагал, че ще бъде нападнат. И наистина Самуил не се излъгал.

В началото на лятото 1014 г. Василий II потеглил в поход. През Мосинопол (дн. Гюмюрджина), Драма и Сер, отдето повърнал на север и през Валовища (Демирхисар) и Рупелския проход той навлязъл в долината на р. Струмица. Но пред демата в Ключовската клисура той бил принуден да спре, защото при опита да завладее входа на демата защитниците й оказали силен отпор и произвели страшно поражение. [56] Едновременно вървели военни действия и на друго място. Още при навлизането на императора в България Самуил изпратил от Струмица голяма войска под началството на Несторица, “един от най-мощните български велможи”, против Солун вероятно с цел да отвлича вниманието на Василий II от Струмишката долина. В Солун тогава управлявал приемникът на Давид Арианит, Теофилакт Вотаниат, дядо на по-сетнешния император Микифор Вотаниат (1077—1081). Той излязъл заедно със сина си Михаил и като се ударил с Несторица, разбил съвсем българите, заграбил голяма плячка и много пленници и ги откарал при императора, който обсаждал демата в Ключовската клисура. [57] Между това обсадата в Ключовската клисура вървяла
 

55. N. Gregoras, ed. Bon., I, p. 37910–13. Cp. Cantacuzenus, III, p.156. Tomaschek, Idrisi, пак там, стр. 81—82.

56. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45719–22. Zonaras, ibid., IV, 12114–17.

57. Ibidem, p. 4596–13. За това сражение при Солун византийският историк Михаил Аталиат в панегирика си към император Никифор Вотаниат разказва следното за победите, извършени от баща му Михаил, син на Теофилакт Вотаниат: “Когато неизчерпаемо множество българи нападнали на метрополния град Солун, той [Михаил] не се изплашил от тъй големите им сили и се защитил отвътре стените, но като помислил и казал това, което казват, изрекъл сам Александър: “Никой готвач не се плаши пред стадо от много овце, излязъл да се сражава с немного от ония, които случайно се намирали


694

твърде несполучливо: всички удари на ромеите били отбивани от стражата с големи за тях загуби. Така че да се превземе и премине демата ставало невъзможно вече за императора —
 

при него. Защото, имайки бащиното върховно началство, едва ли не възпламенен от ревност и заедно с това изпълнен с мъжество и благородно непобедимо чувство, надделявайки толкова с възбуждение на силата, колкото неприятелите се показвало да се надуват със своето множество и всеоръжие, той в боен ред се построил за бой право срещу тях [българите]; и когато с голям устрем и с отпуснати поводи той се намерил между неприятелите, цялата оная равнина се изпълнила с трупове на убити, тъй като никой не можал да издържи тежкия удар на неговата ръка. Тогава неприятелите се нахвърлили върху него в редове от всички страни, насочвайки към неговото тяло острието на мечовете, но никак не могли да го смъкнат от седлото; но като пресичал с меча си техните копия и маждраци, той така повалял сражаващите се по земята, че на едного главата разсичал с един удар на ръката, другиго показвал наполовин пресечен, трети пък обезглавявал и с хиляди видове удари ги убивал и ранявал. Българите пък, които били неизчислимо множество, което изобщо не може да се подведе под брой, като го заобиколили отвред като неизмеримо вълнение на много води, сражавали се, за да го задушат и да го потопят в непроходима дълбочина, като че ли с някакви вълни го удряли постоянно с удари от копия и от други оръдия. Само след като всички узнали неговия неудържим, твърд в храбростта и непобедим дух, те вече не влизали в бой с него в противопоставения на близко сражаващи се от ръце в ръце, а като образували едва ли не хоро [колело], за голямо учудване стреляли в неприятеля из отдалеч стрелящи оръдия, докле той, пущайки се върху отстъпващите, не довършил тяхното поражение и бягство и дотолкова, че след победата, като видял множеството убити и бягащи и доколко неговото дело надминавало човешката сила, замаян и показвайки, че природата е непостоянна, понеже тя се определя от човешките ужаси и страдания, сам по себе си се смъкнал от коня, като се прострял на земята измокрен и облян от неизмеримата и като река кръв на неприятелите, изтичайки не по-малко и от собствената си и мъченическа кръв. Почудили му се прекомерно и адмирирали [го] военното и цялото ромейство и всички човешки народи тържествували по случай на това” (М. Attaleiata, ibid., p. 2311—232) В пресилеността на гореописаната картина едва ли може някой да се съмнява, но и при все това от нея ясно става, че сражението при Солун в 1014 г. било кръвопролитие, че българите лъвски се сражавали и че победата останала на страната на византийците, което напълно се съгласява с краткото известие на Скилица, който впрочем отдава победата повече на бащата Михайлов — Теофилакт Вотаниат. Zonaras нищо не споменава за това сражение. Що се отнася до мястото, дето е станало сражението, Й. Иванов пише: “Ако се съди по това, че след боя Михаил паднал от коня си, бидейки цял мокър от кръвта на българите и от кървавите води на реката [, ср. Аталиат, 232], трябва да поставим сражението или при река Галик, или пък в


695

дори и след пристигането на Теофилакт Вотаниат. [58] Но въпреки това Василий II не се отказал от предприятието; напротив, той изпратил своя съратник, пловдивския управител Никифор Ксифий заедно с неговия отряд да намери нейде от друга страна път, по който да се направи обход и по тоя начин с хитрост да се направи възможно преминаването на демата. Сам Василий останал в Ключовската клисура, като не престанал да насиля преградата. [59] И наистина Никифор Ксифий
 

клисурата над Солун, която води за Лъгадина” (пак там, стр. 7). Тук Иванов е имал пред вид следното място у Аталиат:

(p. 23221—2331). Под влияние може би на Рачки, който превежда това място: “i pade s konja, sav mokar s krvi neprijatelske i od vode rjeke (пак там, стр. 127), а тоя под влиянието на Гилфердинг, който пише: “И пал в обмороке с коня весь мокрый от крови неприятельской и от воды реки (у которой происходило сражение)” (пак там, стр. 254), Иванов не съвсем правилно разбрал израза . Тук , както и , е определение към , следователно тук става дума не и за “кървави води на река”, а само за кръвта на неприятелите, която е  — неизмерима, огромна, и  — речна; тогава целият израз ще се преведе: “с неизмеримата и речна кръв на неприятелите”; но какво значи “речна кръв на неприятелите”? Очевидно авторът не е мислил, че у неприятелите има някаква си речна кръв (?), а е искал с прилагателното  да усили другото прилагателно  т. е. да определи, че кръвта на неприятелите била толкова изобилно пролята, че тя била като река голяма, или тук  има значение на  — подобно на река. Оттук ясно става, че не става дума за никаква река, следователно и сражението не е могло да стане при р. Галик; но то не е могло да стане и в клисурата над Солун, защото у Аталиат се право говори, че Михаил , т. е. че сражението е станало на някаква равнина, която не може да бъде никоя друга освен равнината западно от Солун близо до стените му, защото Аталиат казва, че Михаил

следователно българите са стояли пред самия Солун, отдето той после излязъл против неприятелите.

58. Skyl.—Cedr., ibid., p. 45719–22. Zonaras, ibid., p. 12114–17, представя работата така, че и да бил отблъснат от преградата, все пак не се отказал от предприятието си.

59. За тоя обход у Кедрин четем следното: “Когато той [императорът] пристигнал и се опитвал да завладее входа и понеже защитниците храбро го задържали, а тия, които със сила си пробивали път, отблъсвали, като стреляли отгоре и наранявали, вече преминаването станало невъзможно за импе-


696

отстъпил заедно с отряда си назад и като обиколил твърде високата планина, която се намирала южно от с. Ключ и се наричала Беласица, [60] по стръмни и почти непроходими места на 29 юли, 12 индиктион, 1014 г. неочаквано се явил с вик и шум отгоре в тила на българската стража, която отбранявала
 

ратора, Никифор Ксифий, тогавашният пловдивски стратег, съратник на императора, като поръчал, щото императорът да чака там и да прави непрестанни нападения на лемата, а сам, като казал, че отива [да търси] дали не би могло да се извърши нещо полезно и спасително, взел своя отряд и отстъпил” (Cedr., ibid., p. 45719—4582). Иначе ни представя работата Зонара, който пише: “Пристигнал и императорът и се опитал да завладее със сила прохода, ала бил отблъснат, тъй като отбранителите много по-юнашки се противопоставят, обаче не се отказал от предприятието си; сам той оставал [на мястото си], опитвайки се да завладее укреплението и [в същото време] изпратил едного от стратезите заедно с неговия отряд [да види] дали не е възможно нейде от друга страна да се обходи и да се изнамери нещо за преминаване” (ibid., p. 12114–21). И тъй и двамата хронисти, които са имали за основа хрониката на Иван Скилица, различно представят кому принадлежи инициативата за обходните действия: според Кедрин — на Никифор Ксифий, който самостойно действувал, а според Зонара — на Василий II, който ръководел действията на Ксифий, което изглежда да е по-вярно, защото ето как Кекавмен в своя “Стратегикон” представя работата: “Ако врагът се намира отвътре укреплението и не излиза, а пък ти не му знаеш силата, то узнай от мене: той е незначителен и няма сила. Обаче ти недей го презира поради това, а като притежаваш сила, не му позволявай да седи спокойно, но изпрати съгледвачи да намерят път, за да навлезе войска против него. Не казвай и не вярвай на ония, които ти казват, че няма път; защото как той [неприятелят] може да отбранява голямо разстояние; във всеки случай неговото укрепление има край. И когато намериш път, ти сам недей се измъчва и остани там наспротив него, а изпрати войска да навлезе по пътя, който си намерил. Нека [твоите хора] да имат за водач способен мъж; и като навлязат, ако са навлезли нощем, да накладят огньове, ако ли пък денем — да задимят. И внимавай, щом като видиш, че те [неприятелите] се объркат и смутят, тогава и ти се нахвърли върху тях. По тоя начин багренородният император кир Василий бе заловил 14 хиляди българи в лемата на Загорието, когато ги началствуваше опитният във военното дело Самуил” (Cecaumeni Strategicon, § 49, р. 1717—1811. В. Г. Васильевский, Советы и пр., пак там, стр. 255). От тоя разказ ясно става, че Василий II не само бил инициаторът за обхода на българите в Ключовската клисура, но и предварително чрез съгледвачи узнал, че път за подобен обход има, и тогава чак изпратил способния пълководец, очевидно Никифор Ксифий, да извърши операцията.

60. Кедрин, ibid., p. 4584, това име е предадено във форма  и вариант , но във виенския препис на епископ Михаил стои правилно . Proki, пак там, стр. 30, № 20.


697

Ключовската преграда. [61] Изплашени от тая изненада, войниците малко се грижели за отбраната на укреплението; те гледали само да се избавят от явна гибел и скоро се обърнали на бяг. От това обстоятелство се възползувал Василий П, който сам веднага нападнал на демата и като я разрушил и преминал, спуснал се да преследва бягащите към Струмица войници. В станалото може би при с. Макриево според народното предание [62] сражение, в което взел участие и цар Самуил, излязъл вероятно от Струмица със сина си и друга войска на помощ на отстъпващите, [63] българите претърпели пълно поражение, в което паднали много убити и още повече били взети в плен. Самуил едвам смогнал да избегне опасността при съдействието на сина си Гаврил-Радомир, който юнашки посрещнал нападателите и като го метнал на коня си, отнесъл го в безопасно място — в крепостта Прилеп, [64] отдето Гаврил скоро се върнал в околностите на Струмица, а Самуил преминал в Преспа.

След тая бляскава победа Василий II потеглил към Струмица, но той не можал да превземе тая непристъпна крепост, защото станалото наскоро събитие, както ще видим, го принудило не само да се откаже от обсадата на тоя важен стратегически пункт, но и да отстъпи от него. По пътя си към
 

61. Де Никифор Ксифий минал планината и по кой път е направил обхода, не е мъчно да се определи, след като се установи, че самата дема се напирала в най-тясното място на клисурата, северно от с. Ключ (вж. по-горе стр. 692, бел. 54): Ксифий отстъпил на изток от демата и по пътеката, която почва при днешното с. Коларово, се вдигнал нагоре до върха Демир капия, отдето се спуснал в с. Горни Порой и през Долни Порой и Матница към с. Шугово, а оттам по пътеката, която минава през седловината между върховете Тумба и Калиндрук, преминал отново планината и се спуснал между днешното с. Габриново и Кенарени тъкмо в тила на българската стража, която отбраняла демата в Ключовскага клисура. Че и в средните векове е съществувал тук път или пътека, показва посоченото от Й. Иванов място в грамотата на Стефан Душан от 1332 г. Вж. Споменик срп. Акад., III, стр. 26. Й. Иванов, пак там, стр. 6 и 9.

62. Вж. Й. Иванов, пак там, стр. 5, който за жал нито предава съдържанието на това предание, нито пък посочва доколко то е старо.

63. В съобщенията за нападенията на демата нийде не се споменава Самуил, което дава основание да се заключи, че той не се е намирал при демата, а седял в Струмица, понеже е очаквал нападения както от изток, тъй и от юг, откъм Солун.

64. Skyl.—Cedr., ibid., p. 4582–13. Zonaras, ibid., p. 12122–30.


698

Струмица императорът сполучил “да завладее крепостта, наречена Мацукион (), която се намирала близо до Струмица” [65]. Едва ли трябва, па и можем да търсим тая крепост във и при дн. с. Мачуково, защото последното, колкото и да стои близо до името си, се намира не близо и не по пътя на Василий II до и към Струмица, а далеч на юг от нея и на югозапад от Дойран на левия бряг на Вардар. За да се избегне тая невъзможност, тук може да се направят следните предположения: или през средните векове е имало крепост Мачуково близо до Струмица, чието население по една или друга причина, например при завоеванието на турците, било принудено да я напусне и да се пресели на мястото на днешно Мачуково, като го нарекло на старото име на крепостта, или пък у Скилица погрешно е дадено името на друга крепост, например на крепостта при днешното с. Макряево, която наистина се намирала наблизо до Струмица и по пътя на Василий II от Ключовската дема за същия град. [66]

Едновременно с превземането на тая крепост Василий II изпратил намиращия се все още при него солунски дука Теофилакт Вотаниат с войска и със заповед да премине хълмовете при град Струмица, т. е. силно изрязаната местност южно от тоя град, известна днес под името Чам, да изгори демите по пътищата в тях и да прокара удобно проходим за императора път, който води за Солун. Когато пристигнал на мястото Вотаниат безпречно бил пропуснат от българските местни стражи да навлезе навътре; обаче когато поискал да се върне отново при императора, след като изпълнил заповедта му, той
 

65. Skyl.—Cedr., ibid., p. 45914–16.

66. Й. Иванов, пак там, стр. 9, идентифицира  с днешното с. Мачуково и за да примири несъгласието в определянето мястото у Скилица, предполага, че “завземането на тая крепост е станало по-рано, вероятно от солунския военоначалник Вотаниат, който след разбиването на Несторица при Солун тръгнал да се съедини с императора”. Но това предположение не позволява самият текст у Скилица, който гласи:

Тук текстът е съвсем ясен и не дава нито най-малко основание да се предполага, че крепостта Мацукион била завоювана от другиго и в друго време; па ние не знаем отде е минал Т. Вотаниат, отивайки при императора; обаче едно може положително да се каже, че той не е минал през българска територия.


699

попаднал в разставени в същата местност засади и българите го причакали тайно в една дълга теснина. Това навярно е бил тесният проход между Беласица и Плауш планина, който през Костурно се спуща на юг към Дедели. Като влязъл в теснината, заобиколен отвред и обсипван от височините с камъни и стрели, без да може някой да го защити поради теснината и непроходимостта на мястото, сам паднал убит, без да може да се отбранява, след като Гаврил-Радомир го пробол в корема с копието, което носел, и се изсипали вътрешностите му, и голяма част от отряда му също загинала. [67]

Известието за поражението и смъртта на Теофилакт Вотаниат, който бил според думите на М. Аталиат най-близкият и най-добрият военачалник на Василий II, не само изпълнило императора с голяма скръб, но и разстроило и всичките му планове. Ожесточението му против българите поради това поражение било дотолкова голямо, че той заповядал да извадят очите на пленените в сражението при Беласица български войници, които според Скилица били около 15 хиляди, а според Кекавмен 14 хиляди, [68] и “да оставят на всека стотица от
 

67. Skyl.—Cedr., ibid., p. 45916—4605. Proki, пак там, стр. 31, № 25. За смъртта на Теофилакт Вотаниат М. Attaleiata, ibid., 22920—23016, разказва следното: “Кир Василий Порфирогенит, противопоставяйки се на българите 40 години и излагайки себе си на безбройни () трудове и оръжия, едного само имал за съюзник и помощник, за съветник и заедно с това и за вожд и конник и най-близък военачалник () — Никифор [погрешно вм. Теофилакт] Вотаниат, който бил дядо на горепоменатия император. В края на войната, след като българският народ бил победен и покорен под десницата му (защото той бе почетен със славното достойнство на вестите и блестеше с най-видната длъжност дука), умира с благородна и желана за истинските войници смърт — в сражение (). Защото, след като обърнал в бягство българите и ги преследвал в Ключовската клисура, той непрестанно ги убивал и ранявал, докато, след като се изкачил на височини, отдето видял други българи да бягат, във време на езда паднал, когато конят му се подхлъзнал в каменливата повърхност и заедно с него се сгромолясал долу, така че поразени от непреодолимото нападение на тоя мъж, вече не се осмелявали да отидат в ръцете на ромеите.” Очевидно тук М. Аталиат не само смесил два различни момента във войната в 1014 г., но и съвсем превратно предава самия факт за смъртта на Т. Вотаниат.

68. Вж. тук по-горе, стр. 695, бел. 59. Съвършено справедливо изтъква Й. Иванов, пак там, стр. 12, бел. 59, че това число е преувеличено, защото


700

така осакатените един с по едно око, който да ги води, и в такова положение ги изпратил при царя им Самуил.” [69] Сам Василий II след това не се решил да отиде по-нататък, особено след новото появяване на Гаврил-Радомир при Струмица, и като снел обсадата на тая недостъпна крепост, отстъпил на изток. През Ключовската клисура той отишъл в областта “Загория, дето се издигала най-силната крепост Мелник ( и вар. ), изградена на една скала, обиколена отвред със стръмни и твърде дълбоки пропасти” [70]. В това време българското население от околностите потърсило прибежище в тая крепост, вероятно още в началото на войната при навлизането на Василий II в България, и малко мислело за ромеите. Императорът, като видял, че крепостта, защитена тъй недостъпно от самата природа, е мъчно превзимаема, решил да се опита с хитрост да я завладее. Той изпратил при затворилите се в Мелник българи едного от най-близките си спалници, скопеца Сергий, който се отличавал с извъртливост и хитрост в речите, за да узнае тяхното настроение. Когато Сергий се явил в града, той говорил много и тъй убедително, че населението, като сложило оръжие вероятно под влиянието на известието за пълно поражение на българите и техния цар при Беласица, предало себе си и крепостта. Василий II приел града и се по-
 

по онова време такива големи войскови части не са се биели и особено из планинските теснини. Но възможно е, че това са били не само войници, но и местни български жители.

69. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 45813–16. Zonaras, ibid., IV, p. 12130—1223. Жестоката постъпка на Василий II с българските пленници ние свързваме със загиването на Т. Вотаниат, защото самото време на фактите това показва: ослепените нещастници, както те видим, се явили пред Самуил на 4 октомври 1014 г., защото два дни след това, на 6 октомври, се поминал Самуил (вж. по-долу стр. 701). Ако пробивът на Ключовската дема и сражението при Беласица станали в края на юли с. г., то поражението на Вотаниат трябва да се отнесе към август, а ослепяването на българските пленници е последвало през втората половина на същия месец и през септември те са били изпратени при Самуил, който се намирал тогава в Преспа, за да пристигнат там към 4 октомври с. г.

70. се наричала областта на югозапад от Пирин, между проходите Кресненски и Рупелскн, в която влизала очевидно и долината на р. Струмица, защото Кекавмен нарича Ключовската дема  (вж. по-горе, стр. 695, бел. 59). Подробно за тая област вж. W. Tomaschek, Idrisi, пак там, стр. 82, а също и Й. Иванов, пак там, стр. 11.


701

казал твърде много и достойно благосклонен към населението. Наскоро след това през октомври, като оставил в крепостта достатъчен гарнизон, заминал за Мосинопол. [71]

Войната в 1014 г. била особено съдбоносна за България и българите. Поражението при Беласица било за тях силен удар, който не можел да се изкупи с погубването на Теофилакт Вотаниат и на неговия отряд. Загубата на Мелник бил втори удар, не по-малко чувствителен, защото това била най-силната и важна българска крепост, която служела като опорна точка за отбраната на Кресненския проход и изобщо пътя на север към Средец. И най-тежък и съдбоносен удар за изнемогваща България била смъртта на цар Самуил. [72] Иван Скилица разказва, че когато Самуил видял пристигащите ослепени 14 хиляди свои войници в такъв брой и такова жалко положение, той “не бил в състояние да понесе юнашки и спокойно страданието: завил му се свят, причерняло му и той паднал на земята. Присъствуващите с вода и благоуханни масла () му възвърнали дишането и направили малко да се съвземе. Като дошъл на себе си, Самуил поискал да пие студена вода, но щом взел и сръбнал, той бил обхванат от болест в сърцето ( и  = разрив на сърцето) и след два дена се поминал” на 6 октомври, 13 индиктион 1014 г. [73] в
 

71. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 4605–19. Zonaras, ibid., IV, p. 12211–14, без да споменава, нещо за Мелник и Загорието, пише:

72. Cp. А. Гильфердинг, пак там, стр. 255.

73. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45817–22. Денят на Самуловата смърт обикновено се определяше от датата, която Скилица дава за покачването на Гаврил-Радомир — 15 септември, 13 индиктион (ibid., p. 4591–2). Обаче епископ Михаил попълва текста с думите  (В. Proki, пак там, стр. 30, № 21), вероятно заимствувани от някой български извор, както и другите негови допълнения. Zonaras, ibid., p. 1223–8, разказва за смъртта на Самуил така:

— Старобългарският превод предава това място така:

(пак там, стр. 160). Съставителят пък на приписките към Манасие-


702

своята първоначална резиденция “на блатистия остров Преспа” [74], т. е. на днешния остров Ахил или Аил, [75] дето вероятно бил и погребан. [76]

Така трагично било определено да завърши своя живот цар Самуил, един от най-видните господари през Първото царство. В течение на 45 години (969—1014) той стоял начело в българската държава: 28 години като ръководител на нейните държавно-административни работи и 17 като цар на българския народ, и водил непрекъсната и тежка борба с византийския император за отстояване и запазване независимостта на своя народ с такава енергия, че дори враговете му го характеризирали като “човек войнствен, който не знаел никога почивка”. Той служил с беззаветна обич и неотменна преданост на отечество и народ и високо ценил най-висшето благо за всеки народ — политическата свобода, та поради това той не можал да понесе страданията на ония 14 хиляди свои нещастни войници: в тях той предвиждал бъдещите мъки на целия български народ. За жалост ние познаваме цар Самуил
 

вата летопис по това събитие съобщава следното:

(пак там, стр. 119). Барийският хромист Lupus Protospatha под година 1015 отбелязва само: apparuit cometa mense februarii, et Samuel rex obiit, et filius (eius) regnavit. Хронистът очевидно не е знаел месеца и затова съобщава за смъртта на Самуил след февруари. Също така и Дуклянският презвитер е кратък, защото пише: Post non multum vero temporis (след като Самуил повърнал княжеството на Иван Влачимир) defunctus est imperator Samuil, et filius Radomirus accepit imperium (пак там, стр. 43).

74. М. Attaleiata, ibid., p. 23016–18:

75. Вж. тук по-горе, стр. 630—631.

76. Й. Иванов, пак там, стр. 13, като има пред вид, че Самуил се поминал в Преспа, че гробният паметник на родителите му се намери пак там, в с. Герман, допуща, че Самуил бил погребан в патриаршеската църква “Св. Ахил” в едноименния остров на Преспа — Ахил, сега наречен Аил”.


703

само като войник и пълководец, но не и като господар; освен че той се явява като добър и милостив баща, ние не притежаваме никакви данни за неговата вътрешна дейност, в която може би биха се открили още много други симпатични черти в неговия характер. Обаче главното значение на цар Самуил в нашата история се заключава не само в това, че той отстоявал независимостта на българите и продължил съществуването на българската държава още близо на половина век, но още и в това, че той в тия 45 години, през които той ръководил съдбините на българския народ, той сполучил чрез своята многогодишна и упорита борба с Василий II да възпита и развие своя народ в духа на свободата, като се противопоставил на чуждото разрушаващо влияние, и да вдъхне в него силна омраза към безпощадната и жестока завоевателна на България— Византия, и към всичко византийско — една заслуга, на която немалко се дължи несъмнено запазването на народността на българския народ през време на тежкото византийско владичество.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]