Вяса, Кришна Дхарма
Махабхарата (1) (Разказана от Кришна Дхарма)

1.
Раждането на тримата Куру

Амбика надникна любопитно в огледалото, след като прислужничките я бяха облекли и украсили за брачното ложе. Не бе загубила и частица от красотата си въпреки месеците траур. Кожата й бе безупречна и бяла като мляко. Къдрици с цвят на черен кехлибар очертаваха овала на лицето й; веждите й бяха извити лъкове над тъмните очи, подобни на лотосови листенца. Не бе чудно, че Вичитравиря бе така влюбен в нея и рядко я оставяше сама. Докато бе жив, слугините й я разхубавяваха всяка вечер, в случай че господарят й би искал да се срещне с нея. Обличайки отново изящните си дрехи и слагайки украшенията си, Амбика с тъга си спомни дните, прекарани със своя съпруг. След като бе лежала в силните ръце на този славен герой, как сега да се приготви да приеме другиго?

Амбика се сепна от тази мисъл и неспокойствието й нарасна. Тя освободи суетящите се наоколо прислужнички; имаше нужда да остане сама, за да размисли. Когато съпругът й бе загинал така преждевременно, тя бе поискала да влезе в погребалната му клада и да го придружи към небесата. Не можеше да си представи да живее без него. Но Сатявати, царицата майка, я бе възпряла — тя още не бе изпълнила дълга си. Въпреки че се бяха радвали на толкова наслада заедно, след седемгодишен брак те не бяха създали дете. Без да е оставил наследник, царят носеше вината на неизпълнен основен дълг. Как тогава би могъл да достигне райските селения?

Сатявати бе убедила Амбика, както и другата му съпруга Амбалика, да останат, за да изпълнят задължението на своя съпруг, осигурявайки по този начин благоденствие на душата му. Писанията позволяваха при изключителни случаи по-възрастният брат на мъжа да зачене деца със съпругата му, ако самият той е неспособен. Това беше такъв изключителен случай. Амбика се поуспокои. Единението й с Бхишма нямаше да е предателство на любовта й към нейния съпруг, а служене към него и към царството. Тя престана да върви неспокойно и легна на леглото от слонова кост в плахо очакване. Бхишма бе силен и праведен мъж. Какъв по-добър баща за бъдещия цар? Тя трябваше да направи всичко, за да го накара да се почувства добре приет.

На вратата се почука. Амбика погледна срамежливо; вратата се отвори и влезе висок мъж. Кръвта й се смрази. Това не беше Бхишма. Насред спалнята стоеше съсухрен, отблъскващ аскет. Сплъстени кичури висяха край изпитото му лице, ожесточените му очи я пронизваха. Зъбите му бяха само малко по-светли от черната му кожа. Около кръста си носеше зацапана набедрена препаска — единственото му облекло. Косматото му тяло бе покрито с мръсотия. Без бавене той се приближи и седна до нея. Тя се отврати от противното зловоние на тялото му. Кой беше той? Амбика не знаеше да има друг девер освен Бхишма. Тя се помоли на боговете да загуби съзнание; как иначе би изтърпяла докосването на този ужасен мъж? Когато той положи ръка върху дрехата й, Амбика затвори очи, едва успявайки да потисне желанието си да изкрещи.

* * *

Сатявати обвиняваше себе си. Ако не беше алчността на баща й, Хастинапура не би се намирала сега в толкова несигурно положение. Пред нея стоеше могъщият Бхишма, синът на богинята Ганга. Нямаше на земята по-велик герой от него. Като първороден син на благочестивия Цар Шантану, той беше законният наследник на трона в Хастинапура. Но добрата съдба на цялото царство бе осуетена от безразсъдния й баща за нейна сметка.

Сатявати още живо помнеше съдбоносните събития. Денят бе ден като всички други. Тя седеше на брега на реката, чакайки да превози с лодката си пътници към отсрещния бряг. Баща й, водачът на рибарите, й бе възложил това задължение, за да може тя да си спечели религиозни заслуги, помагайки на странниците. Тъкмо в този ден императорът на цялата земя, могъщият Шантану, ловуваше в гората недалеч и бе привлечен от съблазнителния аромат, който излъчваше тялото й. Търсейки източника на небесното ухание, той бе останал поразен от красотата й. От погледа му личеше, че жадува да се ожени за нея. Научавайки, че е още неомъжена, той се бе затичал към колибата на баща й, за да поиска ръката й.

Когато сама бе стигнала до вкъщи, тя бе видяла Шантану да излиза от дома й смутен. Баща й бе поставил условие, че царят би могъл да се ожени за нея единствено ако обещае трона на сина й. Но императорът вече имаше прекрасен син Деваврата, когото беше ръкоположил за принц регент. Царят не бе готов за собственото си удоволствие да постъпи така несправедливо с достойния си и обичан син. Затова той си бе тръгнал, борейки се да овладее болезненото си сърдечно желание.

Сатявати също бе страдала от копнеж дни наред, умолявайки боговете някак да я съберат с царя. Тогава един ден, без знанието на Шантану, Деваврата бе дошъл в дома й да измоли ръката й за императора. Баща й бе повторил условието и Деваврата се бе съгласил никога да не заеме престола на Хастинапура, а короната да премине у сина на Сатявати. Въпреки това баща й бе продължил да се колебае. Той достатъчно бе слушал за дворцовите интриги, за да знае, че дори Деваврата да отстъпи трона, наследниците му биха могли да се почувстват измамени и да се противопоставят на сина на Сатявати. Водачът на рибарите бе изказал гласно съмненията си; а когато ги бе чул, Деваврата бе изрекъл страшен обет: че никога няма да се ожени и че ще спазва целомъдрие до края на живота си. За да подари щастие на баща си — бе казал — той е готов да се отрече от всяко наслаждение за себе си. Сатявати си спомняше как, когато Деваврата бе произнесъл своята клетва, от небесата бяха заваляли цветя и гръмовен глас бе прокънтял: „От днес насетне неговото име ще бъде Бхишма, онзи с великия обет.“

"От днес насетне неговото име ще бъде Бхишма!"

Сатявати гледаше сега към Бхишма, който бе седнал почтително пред нея. Тя промълви името му и той вдигна поглед, готов да изпълни заповедите й. Може би все пак тя би могла да го убеди. Той винаги се бе отнасял с покорство към нея, още повече след смъртта на Шантану.

„Мой скъпи Бхишма, моля те, размисли отново — каза царицата, придърпвайки сарито от тънка коприна върху сплетените си коси. — Ти даде обета си единствено за да подсигуриш бащиния си интерес и моя. Сега аз те освобождавам от това обещание. Ти винаги си бил устойчив в добродетелта. Моля те, обмисли настоящата ни ситуация. Нали направи този обет, за да служиш на по-старшите; ето сега е нужно да им служиш, като действаш за благото на рода ни. Това несъмнено е твой дълг. Трябва да заемеш престола на Хастинапура и да заченеш могъщи синове, подсигурявайки бъдещето на това древно царство.“

Бхишма поклати глава с раздразнение: „Майко, моля те не ме карай да се отклоня от пътя на истината. Никога няма да мога да направя онова, което искаш. Слънцето може да се откаже от сиянието си, водата от мокротата си и небесата от тътена си, но аз никога няма да се отрека от истината.“

Бхишма помоли Сатявати да разсъди за по-дълбоката причина за тази неочаквана беда, сполетяла царството. Такава бе повелята на всемогъщата съдба. Как иначе би могло да се случи така, че макар да бе родила двама могъщи синове, те бяха загинали, без да оставят наследник? Всички земни царе бяха плащали данък на големия син на Сатявати, Читрангада. Славата на бойната му храброст и на непоколебимата му добродетел бе стигнала до небесата. Затова могъщият владетел на гандхарвите, носещ същото име, му бе завидял. Ревнивият гандхарва не бе изтърпял да има друг прославен и силен Читрангада. Той бе слязъл на земята и бе предизвикал съперника си на битка, която бе продължила с години, но накрая доблестният син на Сатявати бе убит, а високомерният гандхарва се бе завърнал триумфално на небето.

Тогава престолът бе заел силният Вичитравиря, но бе умрял от болест след едва седем години царуване. Нито той, нито брат му бяха оставили наследник.

Бхишма се изправи и се загледа през дантелената резба на прозореца. Пълнолунието обливаше дворцовите градини, леейки сребриста светлина върху широките пясъчни алеи, където Вичитравиря бе обичал да се разхожда с цариците си. Той се обърна към Сатявати и продължи: „Майко, не можем да пречим на Провидението, като действаме неморално. Благородният човек при всякакви обстоятелства трябва да се покорява на Божията воля. Благоденствието и победата винаги съпътстват добродетелта, докато скръбта е неминуемият резултат от неблагочестието. Ето защо не мога да изоставя обета си.“

Сатявати седеше мълчаливо. Верността на Бхишма към истината и добродетелта бе непоклатима. Той бе прав. Тя наведе глава, а той продължи: „Във всеки случай, майко, изглежда съдбата ни предлага решение в съгласие с религията. Ако великият мъдрец Вясадева зачене синове на цариците, ние сме спасени. Нека се помолим всичко да е наред.“

Сатявати кимна. Тя сама бе повикала могъщия риши Вясадева, своя първороден син. Нужна й бе известна смелост да разкрие как бе родила този мъдрец, макар да е била девица. В страх от публично порицание тя бе крила тази тайна с години, но още помнеше как небесният риши Парашара бе дошъл веднъж в лодката й, зачевайки великия Вясадева в нейната утроба. Парашара й бе казал, че Провидението й е отредило велика съдба. Той я бе дарил със сияен син, който да има важно участие в тази съдба. След това й бе дал благословията да запази девствеността си дори след близостта си с него. И именно той я бе благословил с божественото ухание, което бе запленило Шантану.

Сатявати прекоси мозаечния под към масата, върху която имаше златна кана. Гърлото й бе пресъхнало от тревога. Наля си чаша прохладна вода, а след това се върна на покритото си със свила ложе. Стотици ярки маслени лампи осветяваха широката зала, където седеше. От високите стени я гледаха красивите картини на предците на династията, назад чак до всесилния Цар Куру. Всички те бяха могъщи императори на земята. Със сигурност династията Куру не биваше да загине сега. Царицата каза: „Винаги съм се молила за това царство, още повече след смъртта на синовете си. Имам вярата, че Вясадева ще се окаже подслон за всички ни. Но виждайки обратите на съдбата, които ни връхлитат, аз не мога да спра да се безпокоя.“

Сатявати дълбоко се вълнуваше за царството и за рода на Шантану. Всичко, което вършеше, бе от любов към починалия монарх. Със сигурност бе предопределение това, че Парашара й дари за син Вясадева. Вясадева бе пораснал в мига, в който се бе родил, и я бе напуснал с думите: „Скъпа майко, когато и да си в беда, просто си спомни за мен. Аз незабавно ще дойда при теб, където и да се намирам.“

Докато Бхишма и Сатявати разговаряха, вратата на Амбика се отвори и оттам излезе Вясадева. Бхишма се поклони в нозете му, а Сатявати нетърпеливо попита: „Ще роди ли принцесата съвършен и талантлив син?“

Вдигайки длан в благословия, докато Бхишма се изправяше, мъдрецът отвърна на Сатявати: „Царицата ще роди син, силен като десет хиляди слона. Той ще е извънредно интелигентен, мъдър и благоденстващ. Ще му се родят сто синове. Но о, благородна, по вина на майка си той ще е сляп.“

Сатявати бе поразена: „Как може слепец да стане цар на династията Куру?“

Вясадева обясни, че бе пристъпил към Амбика с намерението да зачене син, съвършен във всяко едно отношение, но царицата бе затворила очи от ужас при вида му. Когато се бе съгласил да дари наследник за трона, мъдрецът бе поставил условието царицата да го приеме в неприятния му вид. Сатявати го бе повикала от Хималаите и той бе дошъл направо, както бе практикувал сурови отречения. Не се бе мил, нито ресал, защото това бяха част от аскетичните му обети. Той каза: „Щях да дойда при царицата в привлекателен вид, покрит с украшения, ако тя преди това бе приела религиозен обет за една пълна година. Но ти пожела тя да забременее незабавно. Затова поставих това условие вместо религиозния обет.“

Сатявати се прокле за нетърпението си. Тя не бе поискала да чака. Без наследник на трона царството бе в постоянна опасност. В земя без монарх дори дъждът не вали редовно и боговете не са милостиви. Затова тя бе помолила Вясадева да отиде при царицата незабавно. А сега — сляп син! Как би могъл той изобщо да стане цар?

„Трябва да дариш още едно дете на рода Куру“ — примоли се тя. „Умолявам те, отиди при другата царица, Амбалика.“

Вясадева погледна със съчувствие разтревожената си майка. Той утеши страховете й, като обеща да се върне отново и да зачене друго дете. Нужно бе единствено да го повика, когато Амбалика бе готова да го приеме. С тези думи Вясадева изчезна. Сатявати се обърна и продума на Бхишма: „Тъкмо от това се страхувах. Сега трябва да моля Амбалика да приеме мъдреца. Дано тя има по-голям успех от сестра си.“

* * *

След месец Вясадева бе повикан отново. Още веднъж той изостави отреченията си и се появи в отблъскващия си вид. Сатявати го отведе до спалнята на Амбалика и мъдрецът влезе веднага. Макар да бе предупредена от сестра си какво да очаква, принцесата бе завладяна от ужас, когато неумолимият аскет тръгна към нея. Тя пребледня от уплаха, макар да държа очите си отворени, докато зачеваше. Тогава Вясадева й каза: „Както ти пребледня щом ме видя, така блед ще бъде и синът ти. Затова ще го наричат Панду, «бледият».“ С тези думи мъдрецът излезе от стаята. Отвън срещна майка си, която го попита за детето. Вясадева отговори, че ще се роди изключително силно момче, което обаче ще бъде бледо.

Сатявати погледна мъдреца въпросително: бледо? Какво означава това? Нещо отново не беше наред. А дори и всичко да беше както трябва, само с един здрав и способен принц царството все още се намираше в опасност. Вясадева трябваше да опита още веднъж. И тя отново го помоли да отиде при Амбика. Този път, след като поне знаеше какво да очаква, тя сигурно щеше да си отвори очите. Вясадева се усмихна и отвърна: „Така да бъде. Ще се върна пак скоро, след като тя роди първото си дете.“

Когато дойде време Амбика роди сляпо момченце, което нарекоха Дхритаращра. Амбалика пък роди бледо дете, което въпреки това бе сияйно и благословено с множество благоприятни знаци по тялото. Кръстиха го Панду, каквато бе волята на Вясадева. Скоро след това мъдрецът отново дойде в двореца, за да посети за втори път Амбика.

Царицата бе ужасена от възможността отново да се срещне със страховития на вид риши. Самата мисъл й бе непоносима. Тя отиде при една слугиня, която й бе близка приятелка, и я помоли да заеме мястото й. Давайки й украшенията си и обличайки я в изящни дрехи, царицата я накара да чака мъдреца в покоите й.

Макар да бе разкрил всичко, Вясадева както преди влезе в спалнята. Веднага щом видя благородния риши, прислужницата почтително се изправи. Тя му се поклони и го настани удобно. След това изми нозете му и му поднесе вкусни ястия. Мъдрецът бе много удовлетворен. След като легна с момичето, той й каза: „Скъпо дете, ти няма повече да си слугиня. Синът, който ще родиш от нашата близост, ще бъде мъдър, щастлив и ще е най-прочутият сред всички интелигентни хора на тази земя.“

Сатявати отново чакаше пред покоите. Вясадева й каза: „Царицата ме измами и изпрати слугинята си. Тази простодушна девойка ме прие с цялата си почит. Затова тя ще роди прекрасно дете. Сега се връщам да продължа своя аскетизъм. Ще дойда отново, когато съм ти нужен, но, майко, няма да зачевам повече деца.“ Вясадева изчезна, оставяйки Бхишма и Сатявати да размислят над думите му.

След нужното време прислужницата роди дете на име Видура, който по-късно стана първи министър и съветник в двореца на Куру. Той бе отгледан наравно с братята си; трите момчета растяха като сияйни ангели. Всички бяха щастливи, че царството е в безопасност. Радост и благоденствие царяха навсякъде, боговете лееха благословиите си. Бхишма управляваше като регент, докато младежите поотраснаха.

Макар Дхритаращра да бе най-големият, слепотата му го правеше негоден да бъде цар. Видура също не можеше да заеме престола, тъй като бе роден от слугиня. Но Панду бе монарх, съвършен във всяко едно отношение, и когато навърши пълнолетие, той се възкачи на престола на династията Куру. Панду превъзхождаше всички в изкуството на боя, а скоро овладя и ведическите науки на управлението и дипломацията.

И на тримата братя бе дадено най-доброто образование, и тримата бяха отгледани с обич от Бхишма. Както бе предрекъл Вясадева, Дхритаращра прояви изключителна физическа сила, а Видура беше природно интелигентен още от дете. Отдадеността му на религията и нравствеността му бяха несравними. Когато поотрасна, дори ученият Бхишма търсеше съвета му. Така един ден Бхишма се обърна към Видура с думите: „О, мъдри, трябва да направим така, че благородното ни потекло да не загине. Принцовете са на възраст за женене. Чух, че има три принцеси, достойни да се сродят с нашето семейство. Кажи ми какво мислиш за това, благородни Видура?“

Бхишма добави, че става дума за принцесата от династията Яду, наречена Кунти; Гандхари, дъщеря на планинския цар Сувала; и Мадри от южната земя Мадра. Той предложи две от девойките да бъдат поискани за Панду, а третата за Дхритаращра.

Видура отвърна с допрени длани: „Господарю, ти си наш баща, закрилник и наставник. Направи каквото смяташ, че е правилно за доброто на нашата династия.“

Бхишма потъна в размисъл. Той бе чувал, че Гандхари е получила от Шива благословията да има сто синове. Със сигурност тя би била подходяща съпруга за Дхритаращра, който бе благословен по подобен начин от Вясадева. Стотина синове от този могъщ принц щяха да са голямо богатство за царството и да подсигурят продължението на рода Куру. И така, Бхишма изпрати пратеници при Сувала да поискат ръката на Гандхари.

Когато Цар Сувала чу молбата на Бхишма, той се поколеба. Как дъщеря му да се омъжи за сляп принц? Но Сувала обмисли внимателно предложението. Дхритаращра принадлежеше към прославеното семейство Куру. Те царуваха над земята от хиляди години. Взимайки предвид репутацията, благородството и добродетелите на династията Куру, Сувала се съгласи на женитбата. Той изпрати сина си Шакуни да отведе Гандхари в Хастинапура. Когато принцесата научи, че ще се омъжва за слепия Дхритаращра, тя взе парче плат и завърза очите си, тъй като не искаше с нищо да превъзхожда господаря си.

Шакуни даде красивата си сестра на Дхритаращра заедно с многобройни дарове от Сувала. След като бе приет с подобаващи почести от Бхишма, той се качи на златната си колесница и се върна в царството си. Гандхари незабавно стана предана на съпруга си. По всякакви начини тя му носеше радост с вниманието си, никога дори в думите си не спомена друг мъж, а копринената превръзка не слизаше от очите й.

След като ожени Дхритаращра, мислите на Бхишма се насочиха към женитбата на Панду. Той бе чул, че принцеса Кунти щеше скоро да си избере съпруг на специална церемония, известна като сваямвара. Принцесата бе прочута с красотата и женствеността си и принадлежеше към благородната династия Яду, от която произлизаха много велики герои. Бхишма заръча на Панду веднага да поеме за сваямварата и да се опита да спечели ръката на Кунти.

Принцът яхна огромен тъмен жребец и бързо препусна към царството на Кунтибходжа, бащата на Кунти. Като горд лъв той пристъпи на арената на сваямварата. Когато събраните там царе видяха Панду с неговите широки гърди и очи на див бик, те го помислиха за втори Индра. Той засенчи останалите монарси, както изгряващото слънце скрива звездите. Кунти видя как я гледа могъщият владетел на Хастинапура и сърцето й се развълнува. За нея вече не съществуваше никой друг. Треперейки от вълнение, тя бавно тръгна към Панду и срамежливо постави сватбената гирлянда на шията му.

Макар много царе и принцове да желаеха ръката на Кунти и макар почти винаги сваямварите да завършваха със сражение, никой не помисли да съперничи на могъщия Панду за принцесата. Възсядайки конете и качвайки се на колесниците си, всички си тръгнаха, откъдето бяха дошли. Цар Кунтибходжа слезе от високата си ложа на арената, а лицето му сияеше от радост. Нима имаше друг по-достоен за дъщеря му? Царят незабавно организира сватбената церемония и обсипа Панду с купища богатства.

След няколко дни двойката замина за Хастинапура, придружена от огромна свита с издигнати цветни знамена, развявани от вятъра. Воините биеха барабани и надуваха силно раковините си, докато напредваха към столицата на Панду. Седнал с Кунти на сияйна златна колесница, заобиколен от брамини, поднасящи своите благословии, Панду влезе в Хастинапура.

Бхишма се радваше да види Панду оженен за нежната и красива принцеса, но чувстваше, че той се нуждае от още една царица. Макар Гандхари да бе получила благословията да роди сто синове, Кунти не притежаваше такава. Бхишма искаше да е сигурен, че доблестният монарх ще бъде благословен със силни синове. Той лично замина за царство Мадра, за да поиска ръката на Мадри за Панду. Принцесата се намираше под закрилата на своя брат, Цар Шаля.

Шаля посрещна с всички почести Бхишма и свитата му от министри, брамини и риши. Той въведе сина на Ганга в своя дворец и му предложи кресло от бяла слонова кост, обсипано със скъпоценни камъни. След това изми нозете му и му поднесе почтително обожание. Когато церемонията по посрещането приключи, Бхишма каза на Шаля: „Могъщи владетелю, знай, че съм дошъл тук, за да искам невяста. Чувал съм, че имаш дивна и благочестива сестра и съм я избрал за цар Панду. Моля те, кажи дали даваш одобрението си.“

Шаля отговори, че за него би било голяма чест да се сроди с династията Куру. Имало обаче древен обичай в семейството му, никоя принцеса да не бъде давана за невяста, ако кандидатът не поднесе в замяна дарове.

Бхишма вече знаел за този обичай, датиращ още от времената на самия Брахма. Той бе пристигнал подготвен и отвърна на Шаля: „Няма нищо лошо в този обичай, получил одобрението на неродения творец, Бог Брахма. Затова, моля те, приеми даровете, които съм донесъл в замяна на принцесата.“

Тогава слугите на Бхишма донесоха купища златни монети, перли, корали и разноцветни скъпоценни камъни, поднасяйки ги пред Шаля. Освен това Бхишма подари на царя стотици слонове, коне и колесници.

Шаля прие цялото това богатство с радост. Той даде Мадри на Бхишма, който скоро се завърна в Хастинапура, за да бъде проведена сватбената церемония.

Панду настани всяка от съпругите си в неин собствен великолепен дворец и се отдаде на наслаждения и с двете. Той се забавляваше в горите и градините на палатите като небесен ангел с красивите си жени.