На харманлийската станция аз имах обичай, като пристигнат треновете, да минувам в спалнята на Иванова, която беше откъм линията, за да гледам през прозорците със спуснато перде какви лица носи железницата. Един ден — това беше на 26 февруарий — затекох се по обикновеното правило в поменатата стая, като чух, че свири тренът. За да премина по-бързо салона, който разделяше моята стая от оная на Иванова, от стах да не ме съгледа някой, аз блъснах твърде силно вратата, като да ме гонеше някой или аз да гонех другиго.

Чудо! Аз бях принуден да се отстъпя към вратата, защото завесите на прозорците бяха спуснати от по-напред и близо до масата стоеше висок човек, чъртите на когото не можах да позная от един път. Аз сбърках конците, но и непознатият не чувствуваше себе си добре особено като влязох тъй лудешката и като гледаше напредя си фигура, не по правилата на благоприличието облечена.

— Ти кой си? — попитах аз, като нямаше друго що да кажа.

— А ти кой си? — отговори непознатият и ръката му се помръдна към лява страна, т.е. гдето стои револверът.

Докато се готвех да последвам примера на непознатия, т.е. да му покажа, че и аз съм от ония хора, които носят револвер, той се спусна да се здрависаме.

— Ти ли си бил? Уплаши ме — каза той.

Напредя ми стоеше Волов, с когото само един път бяхме се виждали в 1874, в Русе, когато той се връщаше от Букурещ, гдето беше ходил на събрание, изпратен да представлява шуменския комитет. Той дошел с трена от Пловдив и за да не го гледат хората из станцията, казал му Иванов да отиде горе.

Волов беше дошел нарочно за мене, да ме вземе от станцията за апостол. Благородният Волов беше поразен от радост, че святото дело отива напред. Той разказа с възхищение, че дните на турската държава се броят вече, народът бил готов да въстане в една минута, като един човек, че отгдето минали, били посрещани като Христа, не можели да надпреварят да отидат навсякъде, депутации от по няколко души ходели да ги търсят по селата, имало досега готови около 5000 души да въстанат на първи позив и пр., и пр.

Само едната част от казаното от Волова беше достатъчна да произведе у мене възхищение. Аз пламнах цял-целнаничек от неговия разказ, цялата нощ не затворих очи да си въображавам разни планове и всякакви предположения. Стари другари по идеи и оръжие, Икономов, Обретенов, Апостолов и пр. минали вече, а аз продължавам да спя в зебловия чувал!… Ех, младини, младини!

На другия ден Волов замина за Едрене да се срещне с Георги Димитров (книжарин), за да узнае не може ли да направи нещо в Кърклисийско, в Малко Търново, в Баба-Ески и пр., по които места Георги Димитров познаваше много българи.

След завръщанието на Волов дълго време ние размишлявахме по кой начин именно трябваше да отида аз до Пловдив, когато подобно пътувание без тескере представляваше известна мъчнотия и за най-покорния рая. Освен това мене ме познаваха по всичките станции до Пловдив. Аз измислих следующия план: имах шапка от ония, които носят по железницата чиновниците. С тая шапка на главата и с едно стъкло в ръката, като се спре трена на пловдивската станция, ще се затека към ближната там гостилница, уж да си пълня стъклото — нещо обикновено на всичкия персонал от железницата, следователно, никому не щеше да се види странно, от страна на заптиите, за да ме възпрат.

Моят план се одобри и от Волова, и от Иванова. Сутринта на 28 февруарий, като остана няколко минути до пристиганието на трена от Одрин, аз излязох вече на отворено, стъпих наред с хората, видяха ме всичките и заптието Мустафа не закъсня да ме поздрави с „добре дошел“. Волов, за да предразположи тоя последният да ни погледне с по-добро око, помоли му се да му развали една лира между изходящите се там търговци и когато му повърна дребосъка, една меджидия, т.е. цялата му заплата, която получаваше от царщината подир 5–6 месеца, заклещи се между пръстите му. Иди ти после тая щедрост на Волова уверявай Мустафата, че лицето, което му даде бялата меджидия, е комита! Той направи признателно темане и сивия ямурлук, с който бе наметнат, облече го, което се считаше от негова страна едно почитание.

Като се простих с моята благодетелка, мадам Мария, със спасителя си Иванова, която прошка може би да беше последната, затворих се във вагона на железницата, дето след малко влезе и Волов, съпровождан от Мустафата, който затвори подиря му вратата. Мен ставаше жално, от една страна, че се разделях с оная местност и среда, която ми беше скъпа, пълна с възпоминания — и скръбни, и радостни; а, от друга, може би че тръгвах на път, който не беше постлан с цветя.

После три четвърти от часа тренът влизаше на търново-сейменската станция, моето старо свърталище. Покрих си очите с дрехата и се престорих на заспал, а Волов се изпречи на прозореца откъм станцията, уж че гледа нещо, така щото никой нямаше възможност да погледне в нашето отделение, за което Иванов беше се разпоредил още на Харманлий да бъде отделено, само на наше разположение.

Тук тренът се бави тридесят минути, които ми се сториха, че са по-дълги от часовете. Гласовете на разни познайници — и добри, и лошави, които тичаха надолу-нагоре — достигаха до моя слух. Колко мъчно ми беше, че не можах да се обадя на някои от тях, даже и на Добря, който ми служеше като агентин оттука, да ми явява що се говори за мене.

Всичките станции до Катуница преминахме благополучно; оставаше само пловдивската, най-страшната. Наговорихме се с Волова, че като дойде време да слязваме на Пловдив, ще тръгнем към разни посоки, за да покажем, че не се познаваме, така щото, ако пострада някой от нас, то сам да си изплаща греховете, както види за по-добро, без да апелира към другаря си. А в противен случай, ако хванат и двамата ни, то ще да се защищаваме братски, т.е. ще прибегнем към револверите, защото, ако ни хванеха живи, по-голямо зло ни очакваше.

Тоя ден беше неделя, та затова голямо число граждани, заедно с гръцки и български ученици, бяха излезли на станцията, единственото място пролетно време за разходка.

— Не бой се; ако се случи нещо, то пред очите на толкова народ човек не усеща как ще да умре — каза Волов.

Като минахме покрай публиката, която се беше наредила покрай линията, мнозина се посбутаха и видях, като поздравиха другаря ми с кимванието на едното си око, което ме караше да повярвам на думите на Волова, че действително съучастниците са многобройни.

— Мнозина има тука, които са лизнати (т.е. работници) — каза Волов.

Работата ни на пловдивската станция се свърши много по-добре, отколкото си мислехме. Волов отиде с другите пътници да си показва тескерето на определеното място, а аз се изхлузих покрай самите заптии със стъклото в ръката и право в хотела. Публика беше пълно и повън, и вътре в хотела, а това обстоятелство беше благоприятно. Щом сложих стъклото на масата и казах да го напълнят, излязох през другата врата и се намерих отзад станцията при пайтоните.

И в самата пловдивска станция апостолите имаха свой агентин, някой си Стоян Панагюреца, в стаята на когото влязох да си оставя шапката и турих на главата си нарочно приготвения фес, с който заличих всяко подозрение.

Из пътя за града тръгнахме един по един: Волов вървеше напред, а аз подир, на разстояние колкото да можа да го виждам. Определеното ни място, гдето щяхме да се съберем, беше ханът на братя Търневи, находящ се в Каршияка, на самия край на махалата, до карловския път. Тоя хан служеше въобще за прибежище на всичките апостоли от IV окръг, които там слязваха с конете си, и стаята, която е над портите отгоре, стоеше завинаги празна, запазена за тях.

Като наближихме до къщата на Такелата, която е отвън града, към станцията, Воловата чанта, с която той се представляваше, че е тежък базиргянин, пристигнал от Цариград, се скъса, тупна на земята и картушите от револвера му се разпиляха по пътя. Тоя прост случай бе достатъчен повод за по-нататъшни разпоряжения от страна на бдителното правителство; но благодарение, че лицата, които бяха свидетели на това произшествие, се случиха твърде невинни същества. Тия бяха ученички от гръцкия пансион на Зарифи, от името на когото носеха началната буква (Z) на дясната си ръка. Приятелят събра набързо страшните зърна, поогледа се надолу-нагоре като отърван престъпник и крачките му се увеличиха към града.

В хана на Търнева не намерихме Бенковски, който според думите на Волова трябвало да го чака тука. Съдържателят на хана, който беше така също съзаклетник, даде на Волова една записка, оставена от Бенковски, в която той известяваше, че по нетърпима нужда заминал за Самоков, гдето от по-напред се предполагаше да отида аз.

II

Работниците от Пловдив не закъсняха да ни посетят вечерта. По желанието на един измежду тях, на име Кочо Чистеменски (Кундураджията), страшният герой от старата перущенска черкова, оставихме хана вечерта и се пренесохме на къщата му, находяща се в махалата Капти Християн. С първо влизание още в стаята, напредя ни се представи наредбата или обстановката на един български патриот. Стените бяха украсени с картините на Павловича, между които на първо място стоеше влизанието на българский цар Симеона в Цариград. Над масата между портретите стоеше закачен револвер, с хубав червен гайтан и с чер калъф, който според тогавашния вкус съставляваше част от мебелите. По-нататък висеха друг род оръжия, отрити и наредени, като че тия бяха първата необходима нужда на една къща.

— Нямам си още пушчица, но от ония, за които моето сърце се топи денонощно — каза Кочо. — А на жената е мило да жертвува своите венчални украшения.

Тук бяха още Димитър Златанов, Хр. Търнев и други разпалени работници, дошли да поговорят нещо върху работите. В Пловдив бяха още по-първи работници Хр. Благоев, К. Калчев, син на богати родители, нещо твърде рядко, и учителят Наботков, който се срещаше само с апостолите. Шумни и самонадеяни бяха тия разговори. Един залагаше всичкото свое бащино имущество, движимо и недвижимо, за да въоръжи бедните си другари; други предполагаше да направи фалшив заем от базиргяните фаисчии със задължение, че ще им наплати сумата после два месеца, т.е. когато се развие байракът; трети казваше, че от няколко дена търси сгоден случай да отвори раклата на старата си майка и да тури ръка на различни възелци, съдържащи нейната мъка; четвърти отиваше още по-надалеч против нравствения правилник; пети заключаваше, че като му причерней на очите, т.е. като види, че остава с голи ръце, без оръжие, ще да нападне някому със сила, да вземе средства.

— Аз мисля, бай Ванков, че нашето свято дело оправдава средствата, позволено е и да поизлъгваме на места — питаше чистосърдечно Кочо Кундураджията.

От всичко това аз се убеждавах малко по малко, че работите не са, както по Заарското въстание, че тука се готви нещо по-сериозно. В отсъствието на Волов и Бенковски за няколко дена бяха пристигнали в Пловдив разни писма и куриери; от много места дохождали депутации да викат апостолите в своето село или град. Няколко от тия депутации бяха из селата, находящи се в Рупченската околия.

— Недейте ни забравя, и ние правим част от българския народ — казали тия пред Димитра Златанов. — Нека заобиколи някой от руските хора местата ни, и ще се увери с очите си.

Населението мислеше, че апостолите не са тръгнали само по себе си, че тях ги е проводила някоя царщина, например Русия, Сърбия или Румъния. По тая причина мнозина от тях не намираха за нужно да се обясняват пред простолюдието, че тия са бедни, изгонени и компрометирани младежи, тръгнали по собствена своя воля, без знанието на някоя царщина; защото, ако кажеше човек истината, то щеше да изгуби мисията му пред очите на масата.

И така, същата тая вечер събранието намери за добро да замина за рупченските села, гдето не беше ходил още никой и гдето имаше голяма нужда да се съставят комитети.

Границите на пропагандата в IV окръг бяха следующите: от града Пловдив към северна страна границата беше карловското шосе, което нарядко преминуваха апостолите за към Абрашларска околия; в селата Каратопрак и Чукурлий имаше комитети. В Аджар само едии път беше ходил Волов, но дали можа да състави нещо, не зная. Тая северна линия опираше до Калофер, а оттам се връщаше покрай полите на Балкана през Карлово, Сопот, Клисура и се спущаше надолу по течението на р. Тополница, между Коприщица и Златица, като прибираше в района на IV окръг и селото Смолоко, над Петрич отгоре. Северозападната линия се спущаше през селата Поибрене, Мухово, Церово и пр. и слязваше на другото шосе, Т. Пазарджик-София до селото Ветрен. От с. Ветрен се обръщаше към запад чак до Белово (в Самоков Бенковски ходи един път, но след няколкоминутно бавене беше принуден да бяга обратно, защото щяха да го предадат^[2]), а оттам през Банско слязваше в Батак, Пещера и тръгваше към изток, по полите на Доспат, през селата Брацигово, Перущица, нагазваше в Рупчос при селото Сотир, повличаше нагоре към селата Дядово, Бойково и оттам пак се връщаше към Пловдив през селата Яворово и Карагач. Като изключим Банско, гдето линията в IV окръг се изкривяваше малко към южна страна, ни на едно село вън от теглената по-горе линия не излязоха апостолите.

При всичко че IV окръг не беше разпределен между четиримата апостоли, но пак може да се тегли линия и измежду районите на ония местности, гдето всеки от тях действуваше най-много. Така например Волов обикаляше най-повече по селата между Карлово, Конаре и Коприщица (Старо Ново село, Синджирлий, Паничери и пр. бяха негово притежание); Бенковски имаше селата около Тополница: Петрич, Мухово, Мечка, Поибрене, Церово, Лесичево, Ветрен и пр.; Каблешков — Коприщица, Сопот и някои околни села; а аз — Рупча. Останалите по-главни пунктове: Пловдив, Панагюрище, Т. Пазарджик и пр., бяха размесени между двамата от Гюргево минали апостоли. Няма съмнение, че там, гдето беше стъпил кракът на Бенковски, огънят бе разпален най-много. В Батак само Волов беше ходил.

Вечерта ние останахме да нощуваме в дома на Коча Кундураджията заедно с Волова, а на другия ден трябваше да потеглим всеки въз противоположна страна — Волов за Карлово, а аз за Рупча. Само Волов, като главен апостол на IV окръг, имаше право да поверява апостолска длъжност на други лица. След като ме закле с револвера си в ръката, че ще да бъда верен на своето отечество до последна минута на живота си, той ми написа едно пълномощно, каквото беше дал и на Каблешкова, подписано само от него и подпечатано с частния му печат, в което пълномощно се казваше, че аз съм негов помощник и имам право да съставям комитети в IV окръг. Волов се подписа на пълномощното ми с псевдоним — Петър Ванков, главен двигател на Западна Тракия, 1 март 1876 год.

Даде ми той още и няколко инструкции, съставени още в Гюргево от апостолския комитет, в които се означаваше горе-долу целта и длъжностите както на самите апостоли, така и на новосъставените комитети.

Първото нещо, което всеки апостол трябваше да каже най-напред в селата, се захващаше от въпроса за самосъхранението.

— Известно ви е вече, братя, че турският комитет в Цариград, който се състои изключително от фанатици-софти, е решил всеобщо клание на българите!… Това клание ще да се започне идущата пролет. Цял рой от ходжи и софти пъпли вече из турските села да разгласяват своето решение. Джепанетата във всеки град са отворени вече за турското население, на мало и голямо се раздават оръжие и фишеци; джамиите са се преобърнали на дебои; страшни ще времена да настанат за нашия народ, дете в майка ще да заплаче и пр. — бяха стъпателните проповеди на апостолите в ония села, гдето нямаше още комитет, гдето кракът на Дякона не беше стъпил, защото в такъв случай нямаше нужда да се разправя надълго и широко за деятелността на турските комитети.

Разбира се, че в истинността на горните думи по него време нямаше човек, който да се усъмни. На часа още измежду присъствующите ое почваше разговор, кой какво видял и научил било в града, като ходил на пазар, било в ближното турско село и пр.; а апостолът, който беше пуснал вече мухата, радваше се в душата си, че стрелата му е ударила на място.

Според гореказаните правила тайното общество трябваше да се състои: от свещеника и учителя (ако ги има) и от по-първа ръка хора, с доказана честност и с влияние в местността, на число до десят души най-много. Всеки един от тия членове ще има за длъжност да убеждава и записва второстепенни или прости членове, на които няма да се открива друго нищо, освен: да бъдат готови на всяка минута, за да грабнат пушката, щом се издигне знамето на българската свобода. Тия не щяха да знаят други никого, освен онова лице, което ги е записало от най-напред, тъй щото, ако последва предателство, да не може да пострада цялото общество. На сиромасите работници, които са достойни да употребяват оръжие, но се лишават от средства да си го набавят, обществото се задължаваше да ги въоръжи; а по тая причина това последното трябваше да се погрижи и със събиранието на парични суми било чрез внасянето на определени или едновременни помощи, било чрез вътрешни и външни заеми, по какъвто и да е начин. А на ония свои съселяни, които са хора юначни, но по разни причини: или че не можат да държат тайна, или че са пияници, или че имат тесни съприкосновения с турците, нямаше да им се открие целта от по-рано — членовете на обществото трябваше да им загатват твърде отдалеч, като например: „Лоши времена ще да настанат; всеки трябва да си има поне един пищов или нож, ако иска да остане жив“… Въобще обществото беше длъжно да приготви оръжия и други по-нужни потребности за цялото село.

Ето по-главните неща, с които трябваше да бъде снабден всеки бунтовник^[3]:

Пушка.

Нож, кама или сабля.

Пищове или револвер.

Фишеци за пушката — 300.

Фишеци за пищовите — 150.

50 грама суров барут.^[4]

Паласка за фишеците.

50 драма сладък мехлем.

Тифтик (от ленено платно).

50 драма восък.^[5]

2 оки сухари.

Съсъд за вода (кратунка или тенеке).

2 чифта цървули.

2 чифта навуща.

Котки за цървулите.^[6]

Риза и гащи по два чифта.

Ямурлук или мушама.

Конци, игли и игленик.

На всяка къща да има по една ока барут и куршуми.

За по-големи работи, като например убийство на предатели и на други вредни членове, обществото трябваше да известява на надлежния апостол. За деня на въстанието, за който всеки искаше да узнае, се казваше, че той ще да бъде известен във всяко село с особен човек, след като се реши вече в главното събрание.^[7]

Апостолите бяха още длъжни да правят статистика на всяко село, гдето съставят комитет, за да можат да дадат отчет за делата си в голямото събрание. В тия статистики се обемаха следующите предмети: числото на работниците, на способните да носят оръжие; на старците, жените и децата; има ли в селото турци или наоколо; числото им; местоположението на всичките села въобще; има ли наблизо река, мост, гора, главен път; колко едър и дребен добитък има: храна, оръжие и барут; има ли някой достоен човек, който да познава местността добре, да е бил хайдутин, в казашкия алай и пр., за да може да поведе своите въстанали съселяни; има ли някой шпионин в селото, т.е. турско ухо, как му е името и пр., и пр.

На апостолите се строго забраняваше: да пият вино и ракия, да ядат блажно пред селяните през постите, да отварят излишни лекомислени разговори и да се лъжат един други. За всичко това едничкото наказание щеше да бъде смърт.

III

Рано сутринта на другия ден Волов замина за Карлово, след като ме снабди с няколко зърна отрова за всеки случай и с принадлежности за писание на тайни писма; а аз останах да чакам в къщата на Кочо Кундураджията до вечерта. Като всеки сиромах, той нямаше къща на два ката, а само една или две стаици, в които, като беше опасно да стоя, за да не ме свари някой, отстъпих в една малка стаичка, или хаят, без прозорци, в която се намираше едно-друго, като брашно, нощви, бъчевки и пр., гдето вярната и патриотка стопанка на Коча ми донесе и цялата библиотека на тоя последния, състояща от драмите Иванко Хаджи Димитър Ясенов, приказката От трън, та на глог и други още повестчици със съдържание, каквото обичаше разпаленият Кочо. Тоя последният отиде на дюгена си.

Тук аз престоях целия ден. Подир пладне дойдоха на гости няколко жени без работа от махалата, които насядаха навън в двора^[8] пред моята стая и отвориха уста за това, за онова, каквото им дойде на ума, докато дойдоха най-после до тогавашното натегнато положение.

— Страшно ще стане, Кочовице, сеч се приготовлява против християните, както едно време в Завярата — говореше една от гостенките.

— Господ и св. Богородица да чуват — въздъхна друга една, като че с нейното затривание щеше да се свърши светът. — Не само мъжете, което е тяхна работа, но и децата вече вечер късно остават по пътя, насядали смирено на търкало, разказват, че ще да дойде български цар, учат се да му пеят песента…

— А не казваш, че по цял ден се учат да играят на талим (военно упражнение) — повтори първата дипломатка.

— Кажи ни нещо, Кочовице, ако знаеш — каза една от гостенките. — Кочо се меси в тия работи — прибави тя.

— Кочо си гледа сиромашлъка и мисли само за къщата си — отговори умната стопанка, като искаше да прекъсне празните приказки, едно, да освободи моята врата от тия неканени стражари, а, от друга страна, да се покаже, че малко се интересува от безпокойните слухове.

Та можеше ли другояче! Така й бе поръчано да постъпва от страна на строгия Кочо; тя разбираше напълно важността на поверената й тайна.

Вечерта, часът къде 12, Кочо си дойде от дюгена и ме изведе през разни криви улици в турските гробища под Бунарджика. Тук ние намерихме още Д. Златанов, Петко Машев и Атанас Семерджията, от Гюлбахча, дошли през други път да ме изпратят.

После малко тия се завърнаха в града, освен Атанас, с когото се отправих за с. Сотир, гдето беше известно вече, че отивам в селото им. Атанас ми служеше като проводач.

Името си от Симеон измених на Драган — за всеки случай.

Ходжата викаше, когато ние влязохме в Дермендере. Бай Атанас беше принуден да ме причаква тук-там, защото каменният път между града и селото не благоприятствуваше на кундурите. В селото блещукаха още няколко кръчми отворени, гдето редовните посетители от тия заведения допиваха последната си аспра. Бай Атанас поиска да си подкрепим силите с по 100 драма, на което се съгласих безпрекословно, при всичко че помнех още всичките точки и запетаи на дадената си клетва, че в качеството си на апостол няма да турям в устата си ни бяла Рада, ни червен Петко. В кръчмата влязохме незаметно, свършихме си работата и излязохме, без да обърне някой внимание на нас.

Изгубихме се из мрачината, между гъсти дървета, нагоре въз реката, която шумеше и се пенеше по причина на многото воденици. Напреде ни се изпречи бяло голямо здание с грамадни порти, за което преводачът ми разказа, че тая е фабриката за сукно и пр. на прочутия Гюмюшгердан, грък от Пловдив и неограничен деребей в страната. За успеха на своята фабрика той наложил тежка ангария по цялата Рупча и на турци, и на българи, които били длъжни да му работят денонощно с възнаграждение, дадено като милост. Разбира се, че богатият човек — като всеки богат човек бил ортак с паши и бейовци, които делели помежду си узурпирания труд на сиромашта. За да бъде по-любим на силните, той присвоил всичките характерически прищевки на развалената турска аристокрация. Имал си чибукчия, млад лангера, с червена фанела и с пъстри моралийски чорапи, имал си кьочеци и пр., които, след като отживявали своя век, преминавали в числото на пловдивската гръцка аристокрация.

Ако попитате селяните българи, то нарядко ще намерите помежду им човек, който да каже лошава дума за Гюмюшгердана. „Бог да прости майка му и баща му — казват тия. — Ако не беше той да каже на пашата, че съм бил луд и постоянен негов роб във фабриката, то досега гробът ми не щеше да се познава.“

Това се обяснява твърде просто. Практичният грък, който е имал авторитет да разваля всяко кадийско решение, на когото думата не е ставала две, гдето и да отиде, незначителна работа е била за него да каже на бинбашията: „Освободете тоя пезевенгин, че имам голяма нужда от кюмюр.“ Справедливостта го изисква обаче да признаеме и това, че въобще Гюмюшгердашж е направил и много добрини на българите. Така например във време на въстанието той е запазил много български села по Рупча от хищните башибозуци. Ако неговите богатства да ги притежаваше някой българин, то едва ли и той щеше да бъде по-добър.

Турското население обаче, което не е обръгнало да прави темане пред никакви потомствени и стълбови дворяни; което я е знае какво ще да каже лорд, барон, помешчик, чокой и пр. и което е навикнало да гледа, че довчерашният паша и аенин е слязвал от своето величие само с един махзар, подписан от няколко души, скоро решило по кой начин да се отърве от дермендерейския фабрикантин, въпроси, които в Европа се решават подир сто години в камарите, след като се изпишат хиляди оки книги за различни проекти.^[9] В Турция всичко това можеше да се извърши с едно парче, книга, от което може да се направи книжен фишек. Жителите от Дермендере отдавна били забележили, че младо помаче със скъсана абичка и с пищовец на кръста иде и отива във фабриката на Гюмюша и се помайва по пътя тук-там. Един ден ехото на една пушка се раздало из Дермендере и няколко души, уплашени, тичали от фабриката към селото, като викали: „Убиха челебията!“

Поменатото помаче, родом от с. Пашмаклий, нарочно било изпратено от своите съотечественици помаци да убие оногова, който убил тяхната допотопна индустрия — правението аби. Той не можал обаче да сполучи да убие същия Гюмюшгердана, но убил брата му Димитракя деня по пладне, пред портите на фабриката. После бил хванат по гората и наказан смъртно в Пловдив.

Пътят от Дермендере за Сотир върви по десния бряг на Сотирската и Тъмрашката река, които се събират под селото отдолу. Всичко беше тихо; само блъсканието на реката от камъците и тупанието на тепавиците нарушаваше тая тишина. Проводачът ми бай Атанас ме запитваше за това и онова по въпроса за въстанието, така щото не усетихме кога се покачихме на рътлината, в подножието на която се намира селото Сотир. Всичко тъмнееше вътре, с изключение на две-три места, гдето се виждаше още да блещука слаба светлина; хората си бяха легнали вече, защото наближаваше полунощ, а селото оставаше в разположението не немирните кучета, които се обаждаха оттук-оттам из селото, като нощна стража.

Като се навалихме надолу из стръмнината към реката, ето че двама души, които ние от по-напред не можахме да съзрем, изправиха се на крака от дънера на едно дърво. Аз се сепнах настрана и турих ръка на оръжието си. „Кой е?“ — попита преводачът ми. „Ти ли си, бай Атанасе?“ — отговори един от непознатите. Докато бай Атанас си направи устата да каже: „Закъсняхме“ — двамата непознати ни наближиха с думите: „Хайде, добре дошли! Чакат ви.“

Тия хора бяха турени накрай само нас да чакат, за да ни отведат на определеното място. Поведоха ни през плетища и дворове из селото, за да не минем през турската махала; влязохме в селото само четирима, но докато стигнем на определеното място, съпровождахме се от други двайсетина другари, които се мятаха през плетищата и бахукаха отчаяно. Аз говоря за кучетата.

Отвътре вратника на един двор друго непознато лице ми стисна ръката в мрачината и ме поведе по тесните стълби на една бяла къщица. Това лице бе Рангел Тепавичарят, на къщата на когото слязох. Стаята, в която влязохме, гдето аз си въображавах от по-напред да намерим при огъня само трудолюбивата ступаница, че преде конопи или кърпи дрешките на своите деца, а тия последните хъркат настрана под една черга — видях съвсем друго. Около десятина мъже, стари и млади, стояха с кръстосани ръце, наредени на две отделения в стаята. Аз преминах помежду им развълнуван и ги поздравих с разтреперен глас. Човек забравя и мъки, и страдания, и всичко, когато вижда, че делото, на което се е посветил, така също се разбира и цени от другите. Благоговението на присъствуващите тия сиромаси, които ме гледаха с четири очи какво ще да кажа, като че да бях господ, даваше ми кураж и сила, караше ме да презря и бесилка, и живот.

Напред всекиго от тях имаше саханче, гаванка или тепсия, пълни с барут, куршуми, книга и други принадлежности за фишеци, които тия правеха на седянка в затворената стая. В едното кьоше от стаята имаше възправени до двадесят шишинета, а на края до огъня беше поставен тюфекчийоки тезгях, на който работеше стопанинът на къщата, бай Рангел, счупените пушки; той разбираше от тоя занаят. С една реч, работата кипеше. Когато в с. Сотир, гдето не беше стъпал още апостолски крак, приготовлението ое вършеше така деятелно, то всеки може да си въобрази като какво е било в по-големите чисто български села, гдето Бенковски и Волов стояха по няколко дене.

Разбира се, че по длъжност аз трябваше да полея масло в огъня, т.е. описах положението на българския народ, ако не въстане на уреченото време, с такива мрачни красни, щото още вечерта няколко души туриха намерение да вземат е заем пари от Пловдив, с каква и да е тежка лихва, с които пари да си доставят подобри пушки.

— Хора като вас, бай Драгане, непременно трябва да ги знае руският цар? — попита един от присъствующите след няколко часа, когато се разбрахме вече един други, че сме си българи.

— Питане ли иска още — отговори друг един, като че той сам да беше се виждал няколко пъти с руския цар.

Цялата нощ тия добри хора не се отделиха от мене, да ме слушат. Обществото не можа да се състави през нощта, защото отсъствуваха от събранието няколко души, между които беше и дядо поп.

На заранта тоя последният дойде. Той беше от ония свещеници, които се занимават повечето с чистотата на своето оръжие, отколкото с требника. Заедно със свещеника по сами себе си се разбираше, че първо място трябваше да държи учителят. Обществото се състави твърде благополучно. Членовете му ое задължаваха да работят с всичката си сила за неговия успех, като принесоха и клетва, че ще да бъдат верни на народа си. Свещеникът Тодор Георгиев и учителят Еню Йотов, щяха да водят всичките работи.

Тоя ден аз останах в Сотир. В това село, от горна страна, в реката има фабрика за барут, която аз желаех да видя. Дядо поп ме увери, че ако се покажа из селото, няма никаква опасност, защото в селото им всеки дан дохождали граждани по своята работа. Помещението, гдето се работеше барутът, злоупотребяваше думата фабрика, защото всъщност то не беше нищо друго, освен една колиба с каменни стени, гдето се чукаше гюверджилето, и още едно подобно здание малко по-настрана, гдето работеха и пресяваха барута. Гюверджилето и другите разни смесове бяха насипани в дървени чутури (стъпи, хавани), закрепени в земята, в които удряха дървени токмаци, както в тепавиците за аби, движими посредством едно колело, карано от водата. Останалото приготовление на барута се вършеше с ръце. Наоколо имаше до десятина тезгяха, големи колкото обикновена врата, върху които беше насипан барутът да съхне на слънце. По-настрана имаше няколко чувала с направен вече барут.

Работниците, които са в същото време и притежателите, всичките, разбира се, турци, бяха се иаизтягали наоколо да спят. Когато ние се явихме при тях, тия погледнаха на мене с подозрение и не се забавиха да извикат иастрана дядо попа, когото питаха нещо тайно.

Тая фабрика била обща на турците от Сотир. Събраните приходи от продадения барут се делели наравно помежду всичките; трудът така също бил разделен между същите. Тия плащали пари само за гюверджилето (селитрата) и нищо повече, така щото барутът им ставал по 5–6 гроша оката, а се продаваше повън 20–30 гроша. Една година по неосторожност подпалил се един чувал с барут и всичките находящи се там работници, на брой около 5–6 души, намерили ги опърлени като кютюци. Тях погребали преспокойно без знанието на правителството, защото, ако известели, освен че щяло да запрети правението на барута, падало им се още и наказание, тъй като правението на барут не е позволено на частни лица. Ето защо, когато аз отидох на фабриката, турците се съмнили да не съм шпионин от страна на правителството, за което и питали дяда попа.

Няма съмнение, че турското правителство е знаело най-добре тая фабрика, която съществувала от няколко години, но преструвало се е, че не я знае.

От тая същата фабрика нея пролет се купи много барут от селата, които се готвеха за въстание. От най-напред търговията беше добросъвестна, но отпосле, когато турците помирисаха нещо, захванаха да правят злоупотребление със стоката си.

Местоположението на с. Сотир е очарователно. Посред селото протича бистрата Дядовска река, която приспива обаятелно със своето приятно шумтение неговите жители. Сред селото се намира студена чешма, водата на която се слави по цялата околност. Цели осем години едно време, то ще да се рече преди 20–25 години, българите са били длъжни всеки ден да носят на пловдивския аенин по две бурета вода, натоварени на едно муле. Тая ангария е била като едно редовно даждие за селяните, които са ходили поред да карат водата. Който си е свършил реда, стоварял е буретата пред портата на своя съсед, комуто е следвала, чредата да отиде на другия ден. Лятно, време, иде-доде, но зимно време, когато се пукало дърво и камък от студ и когато буретата се сковавали на лед, докато се напълнят, сотирчани пак са били длъжни да поят ефендетата с балканска вода. „Щом се подадяхме от портите на конака, цяла глутница ефендета, кятипи, чибукчии и пр., с ибрици в ръка, заобикаляха мулето да си точат вода“ — разказваха селяните.

Тая ангария се прекратила от някого си Хайредин паша, за когото разказват, че бил реформатор. Веднъж, когато чибукчиите се трупали около мулето с буретата, пашата гледал от прозорците. Той се усъмнил да не би в буретата да има вино или ракия, та затова захванал да крещи. „Това е балканска вода, ефендим“ — казали нископоклонно конашките слуги. Пашата повикал българина и след като разбрал в що се състои работата, дал му един юзлук и му залретил да го не вижда втори път в конака, а водата от буретата му заповядал да източи сред двора.

IV

На мръкване аз оставих Сотир и придружен от дяда попа, отправих се за с. Извор, гдето ми препоръчаха учителя още от Пловдив, че бил интелигентно момче, а дядо поп, който държеше това село, обеща ми, че може и там да се направи нещо. Като нямах препоръчано друго лице от по-вярно място, то казах на дяда попа да теглиме право в училището. Учителят Пею Близнаков, 23-годишен момък, ме прие твърде учтиво, а дядо поп се върна обратно в селото си.

Вечерта се събраха по-първите хора в училището, на които аз разправих положението на работите и се казах защо съм дошел. Младите бяха възхитени от моите думи, а старите поклатиха глава съмнително и в отговор на моите думи гледаха на въпроса само от една страна, т.е. от лошавата. По тая причина, когато поисках да се състави общество и участвующите в него да се закълнат, породи се несъгласие между самите селяни за и против.

— Всички ония села, които не въстанат в определений ден заедно с всичкия народ — ще да бъдат оставени на турския произвол — казах аз. — Още повече: тия ще се считат за неприятели, както самите турци.

— Ние от своя страна ще да направим всичко, но само клетва не даваме, защото, ако се научат турците, със земята заедно ще ни изтребят — казаха старите.

В това село имаше мнозина българи с турски дух, от които най-много се бояха честните работници, та затова действуваха толкова предпазливо. Когато Отон Иванов на 22 априлий отишел в това село да го дига на въстание, то благоразумното население поискало да го върже и предаде.

— Ще дойде време, господинчо, когато ще да ходим да забикаляме в Пловдив на Джумая джамиси, за да видим зелено парцалче, за което ще бъдем петимни — говореше един от присъствующите, който си личеше по лицето, че господ му е дал от всичко.

Зеленото парцалче означаваше, че ще ходим да търсим турците.

Събранието се разотиде, а аз останах да нощувам при учителя. Не зная защо, тоя последният започна да се безпокои, при всичко че на масата му стоеше руският в. Мир, от който той превеждаше на български възванието на генерал Гарибалди към поробените народи на Балканския полуостров. Аз си легнах, а той се разхождаше из стаята, вдигаше час по час пердето на прозореца и отваряше вратата. Разбира се, че неговото безпокойствие влияеше и на мене, не че ще да ме предаде, което не вярвах, защото момъкът беше скромна и интелигентна душа, свършил в Пловдивското училище; но просто тъй, ставаше ми съвестно, като си посмислих, че аз съм причината за това справедливо безпокойствие. Преструвах се, уж че спя, но всъщност следях всичките движения на гостоприемника си, който се боеше да загаси и ламбата. Може би да си е въобразил той поне на минута, т.е. да си е предположил следующето естествено в подобни случаи питание: „Ами ако тоя, който ни се препоръча за такъв и онакъв и пред когото си изказах сърцето, излезе шпионин?“

Креснаха първи петли, повториха и потретиха, кучешкият лай престана, сипна се зора, а проводачът, когото ми бяха обещали още от вечерта да ме води за с. Дядово, не се явяваше. Безпокойствието на приятеля се увеличаваше, думата върви си стоеше на устните му, но той не смееше да я произнесе. Проводих го да види що стана обещания човек. Нямало го у тях! Казала ступаницата му, че отишел отрано за дърва, т.е. избягал, да се не намеря в селото. Що да се чини? Да тръгна сам за Дядово, имаше десятина пречки: незнаението на пътя, непознаванието никого по тия села и пр. Да чакам да ми пратят друг проводач? Близнаков не даваше никаква надежда, от една страна, а, от друга — наближаваше да съмне.

Похванах студената ръка на гостоприемника си и хванах пътя пак за с. Сотир, за да взема водач, без който ми бе невъзможно да нагазя рупченските балкани. По пътя ме срещнаха няколко турци, но никой не пожела да се усъмни, па и отговорът бе готов в противен случай: търся си място за учител, или пък излязъл съм по алъш-вериш.

Рано сутринта, докато отче Тодор от Сотир спеше още, аз похлопах на вратата. Той се уплаши от най-напред, като ме видя ни в туй, ни в онуй време, помисли да не съм предаден. Като му разправих работата как е станала, той се успокои и склони да ми стане сам водач досред пътя на с. Дядово, гдето се намирал някой си Григор Аргиров да гори кюмюр, родом от последното село и един от най-добрите родолюбци в това село според думите на отца Тодора.

— Изворци са турци; между тях няма народни хора — викаше отчаяно светиня му.

Преди обед ние потеглихме за с. Дядово из тясната каменлива пътечка, дядо поп с муле, а аз — апостолски. Трудно беше пътуванието. Моите кундури, с които не бях решил още да се простя, при всичко че ги влачех по камъците като букаи, бяха се охлузили и побелели като липова кора.

На половин пътя между двете села, в едно завряно място над реката, намерихме речения Григора, заедно с брата си, който къртеше кютюци от една нива, да гори кюмюр. После „добре дошли“, „живо-здраво“, „какво има, какво няма“ и пр. дядо поп Тодор, т.е. проводачът ми, прегази през просото.

— На сладкия разговор няма насищание — каза той, — па и празните думи се не свършат. Негова милост не е ни даскал, ни търговец, а апостол, изпратен от дяда Ивана (от Русия) — продължи той, като сочеше на мене, — дошел е и по нашите села да ни каже какво да правим; та затова заведи го в селото тая вечер да се разговорите, както ние направихме в Сотир.

Това каза дядо поп и си възседна мулето, с което се изгуби из шумата, към селото си.

Ние останахме с новия си другар лице срещу лице в краището на ближната гора. Той бе момък около 30-32-годишен, с черни мустаки и засмяно лице, на име Григор Аргиров. При всичко че думите на поп Тодора звънтяха още в ушите ни, но Григор продължаваше да изглежда смутено; виждаше се, че иска да ме пита за много неща, но не смееше още. Между моя морав фес и черното ми палто, от една страна, и неговото почерняло от кюмюр лице и охлузения му калпак не можеше да бъде така скоро сближавание. И действително, колкото аз отивах по-навътре из Рупча, толкова повече захванах сам себе си да не харесвам, облечен с палто и панталони. И да не искаше някой да ме почете с погледа си, и да си заминеше, без да му мине нещо през ума, щом ме видеше в тия дрехи, не в правия път, възседнал на кон или в талига, насред гората при кюмюрджиите — отведнъж щеше да си помисли: „Работата на тоя човек не е чиста.“ Следователно явяваше се нужда да нахлузя наместо панталоните черни рупалански чешири, което не можах да извърша на часа.

Григор не можеше да си остави запалените вече кютюци за кюмюр, за да ме води към селото, което се намираше от нас нагоре около 1½ час; па не бе и време още да тръгнем, защото ако в Сотир по нужда се явях сред пладне в селото, то в Дядово благоразумието го изискваше да вляза нощно време.

Колкото и да беше топло времето тая пролет, то Рупчанският балкан, гдето жетвата узрява едва по Голяма св. Богородица, когато в полето вършеят вече, правеше изключение, а моите памучни чорапи и късото палто не бяха в състояние да ме запазят от строгия климат. Там наблизо, както казах, тече Дядовската река, върху левия бряг на която новият приятел приготовляваше кюмюр. Коритото на реката на това място е ужасно. Два непроходими бряга от зъбести червени скали, високи до 30–40 метра, пазят леглото на своята царица, на която едвам се слуша от брега лудото шумене. Скалите и от двете страни са покрити със зелен здравец и ракитина. Над левия бряг на тия скали аз трябваше да престоя около 4–5 часа, докато наближи да се сдрезгави, а Григор ми носеше от време на време жарава върху една тикла, за да се грея.

Надвечер ние пъплехме вече с приятеля си през стръмните долини и урви за селото. Най-напред трябваше да отидем на саята при някого си Димо Аргиров, стар учител в селото и влиятелно лице, който щеше да ни каже в селото ли ще бъде по-добре да вляза, или да остана на саята, гдето и да направим събранието. Даскал Димо, най-старият учител по цялата Рупча, който пръв път захванал да предава български, прие ме много добре. След като ми прегледа пълномощните писма, той каза, че можа да вляза в селото, но нощно време трябва да стане това. Остави ни двама с Григора да се помаеме още в шумата, а той отиде напред да приготви места и да изпрати хора да ни введат.

Студът ставаше нетърпим вече по тия високи върхове. Едвам часът къде двата ние влязохме в селото, придружени от двама-трима души, които ме заведоха право на училището. Събранието беше почти пълно; до 10–15 души, въоръжени с пъстри кърджаляйки, 60-годишии старци и 20-годишни момчета начело с дяда попа чакаха моето присъствие. Тук хората бяха по-свободни, защото в селото им нямаше турци.

Това патриотическо събрание отново пробуди моите сили и надежди. Аз не можах да остана хладнокръвен, като гледах, че и белобрадати старци са потърсили нов живот, просълзих се и ги поздравих с няколко думи още с първото си влизание.

Моята встъпителна реч за приготовлението на българския народ падаше като мехлем на трогнатите слушатели. Всяка дума, всеки пример и заключение се потвърдяваха и одобряваха от тях.

— Ще да умрем за вяра Христова, господинчо — каза един старец, като се удряше в гърдите и стискаше в ръка любимата си кърджалийка, на която имаше нанизани около десят жълти белезици.^[10]

После малко всичките събравши се бяха наредени гологлави, начело със свещеника Иван, който държеше в ръцете си евангелието, а аз застанах посред с револвера в ръка и произнесох клетвата. Всяка моя дума се повтаряше от новите съзаклятници. От сърце и душа произнасяха те думите: „Ще бъда верен на отечеството си и нищо няма да открия на християнските душмани.“ След свършванието на клетвата съзаклятниците се изреждаха един по един да целуват устата на моя револвер и св. Евангелие.

— Да ти е честито! — казваха тия един другиму.

Същата още вечер стана разпоряжение да изпратят хора за барут и куршуми.

След свършванието на официалната част идеше вече ред да се опознаем един други, да се разговорим чисто по нашенски.

— Ти, бае Драгане, нищо не ни каза за себе си, но ние ще те попитаме: от кой град си родом и колко години става как тичаш по тая работа? — питаше един от съзаклятниците.

— Защо бързаш като теле напред майка си, джанъм — пресече думата на първия любопитен дядо Тодор, но и той не по-малко ме гледаше в устата какво ще да отговоря на зададения въпрос.

Разбира се, че хора, които си повериха съдбата в ръцете ми и на които животът от мене зависеше, вече трябваше да знаят що съм за човек.

— Българин съм, и нищо повече — отговорих аз. — Ако сме живи да се видим, когато се издигне байрякът, тогава ще да се опознаем.

— Видите ли? Аз кому говорих — каза едии от съзаклятниците, от думите ма когото заключих, че от по-напред са се готвели да ме питат за родното ми място.

— Прости ни, господине; ние сме хора селяни, па и малко помаци още, ако искаш. Кажем дума, без да размислим накъде ще отиде.

— Туй, учението, чувал ли си го поне през плет, бае Драгане? — подкачиха пак любопитните селяни.

С тия думи „чувал ли си го поне през плет“ тия искаха да кажат, че аз съм най-ученият между учените.

— Колкото да си записва името, може да знае — пое думата друг един съзаклятник, като мислеше, че с това ще ме предизвика да говоря.

— Да остане при нашия даскал да се понаучи — обади се друг един от кьошето.

— Петнадесят годинки най-малко може да си изгубил подир книгата — обърна се, та каза дядо поп.

Посред нощ събранието се разиде; съзаклятниците, преди да си излязат и отидат по къщята си, сториха втора клетва помежду си, че всичко онова, за което са чули и видели тая нощ, ще да си остане там, няма да го научат жените.

— За жена работа ли е това бе, брате! — говореше един старец до вратата.

При мене останаха само няколко души, като стражари. Някои от тях се занимаваха около огъня да ми правят цървули, с които реших вече да заменя кундурите в понататъшните си пътувания.

На другия ден, щом се пукна зората, докато нямаше още жива душа из селото, аз потеглих за с. Бойково, придружен от Григор Аргиров, това същото лице, което по-първия ден гореше кюмюр при Сотирската река. Тоя момък се прилепи в мене от един път. Той остави и жена, и деца, остави работата си и кюмюря, несъбран в гората, само и само да послужи на делото.

— Гдето и да отидеш, бае Драгане, аз съм решен да дойда с тебе — говореше той.

От Дядово до Бойково е един час разстояние към южна страна. Ние хванахме през гората направо, че е по-безопасно и по-близо. Нощта беше тиха, небето ясно, та затова дебела слана покриваше земната повърхност. Сух балкански студ пронизваше костите ни по високите родопски върхове; но в замяна на това ясният дядо месечко осветляваше и най-тъмните кьошета между бориките, под които вървяхме. От върха, който се намира между двете села, можеше да се види, макар и на месечината, една голяма част от грамадния Доспат. Григор ми нареди имената на всичките по-високи върхове, между които първо място завзема Персенкът, близо до голямото помашко с. Тъмръш, покрит със сняг.

На разсъмвание ние издебнахме да се вмъкнем в селото, без да ни усетят даже и селските стражари — кучетата. Спряхме се в двора на училището, което беше затворено. Аз останах да чакам на стълбите, а водачът ми отиде да търси учителя в къщата му.

Според думите на учителя (Илия Георгев), който дойде на училището след няколко минута, по това време трудно било да се намери къща из селото, та затова трябвало да остана на училището. Аз прегледах зданието и намерих една стая, отделна, в която можеше да остана него ден. Учителят се потруди да накладе малко огнец, донесе ми една чергица да си постеля и отиде да си гледа работата. Излезе така също и водачът ми, който като познат в това село и съсед нямаше нужда да се крие.

Цял ден престоях в тая стая сам-самниничек. Поисках от учителя да ми даде някоя книга да се занимая, който не закъсня да ми удовлетвори желанието: напредя ми се намираше Наустницата, вънкашните листи на която бяха окапани с разни материи, като бакалска престилка. „Корите й ги откъснали момчетата, като духали огъня“ — каза той и си излезе преспокойно.

Часът по два вечерта училището беше пълно с хора, млади и стари. Разбира се, че на първо място стоеше селският свещеник. Всичките мои предложения се приеха на драго сърце от присъствующите, с изключение на свещеника, който упорствуваше малко. Като дойде въпросът за клетвата, той отказа съвършено, заедно още с няколко души стари и имотни хора, според думите на които много щяло да стане, ако се и закълнат.

— Тъмръш е от нас на една педя място — говореха тия за подкрепление на отказванието си. — Какво ще да отговаряме пред Ахмед аа, когато той се научи, че бойковци сторили клетва против царщината?

Подигна се препирня между стари и млади. Първите казваха на последните, че тия още не знаят как се печели и гледа къща, а младите отговаряха, че който се бои от Ахмед аа, нека се премести да живее в селото му.

Аз скочих на крака и скимнах на Григора да вървиме, защото не съм дошел да слушам карание и лични нападения. Младите взеха по-нападателно положение против старите, които най-после бяха принудени да отстъпят победени. Двама-трима души ме достигнаха на двора и ме молеха да се върна, като се обещаваха, че всички са готови да направят, каквото им кажа. Сега събранието беше повече въодушевено, отколкото с присъствието на свещеника и първенците, които стесняваха младите от по-напред да се изкажат свободно. Можах да съставя обществото криво-ляво. Когато дойде време да си взема някои статистически бележки, изново забележих, че присъствующите започнаха да си шушнат помежду, че само това не е добро, гдето съм писал, т.е., тия се бояха да не би, като ме хванат, да намерят и техните имена в комитаджийската книга.

От обстоятелствата бях принуден да замажа очите на присъствующите с нещо тайнствено, което повече щеше да им подействува, отколкото сухите примери на слова. Написах едно писмо химически и им го зададох да се произнесат има ли нещо написано на това парче книга, или не.

— Няма, защото нищо не е писано отгоре му — отговориха тия и ме заобиколиха да видят по-добре какво ще да правя.

— Гледайте добре, да не кажете отпосле, че съм направил гьозбояджилък — казах аз; а после си натопих двата пръста в приготвената жидкост и като ги прокарах върху бялата книга, на която се явиха черни слова само на онова място, отгдето минуваха пръстите ми, присъствующите прехапаха язик.

— Хайде, бае Иване, да си вървим; тя се свърши вече. И ние сме си отворили устата да учим на ум тия хора? Ех, че сме умни глави! — говореше с ентусиазъм един от присъствующите към своите съселяни после моите тайнствени за тях действия. Всичките бяха поразени от мастилото.

Аз се подсмихвах под мустак. Нямаше нужда да говоря по тая част надълго и широко, която беше от компетентността на адютантина ми Григора. Той се намираше ни на небето, ни на земята, хвалеше ме до облаците.

— Къде ви ходи вас умът бе, джанъм? Ако той беше прост човек, проваждаха ли го да върши тая работа, оставях ли си аз работата да тръгна подиря му? — говореше той.

Моето намерение беше да заобиколя българските села от Бойково нагоре: Ситово, Лилково, Широка лъка и пр. Според сведения обаче, събрани от жителите е тия села, невъзможно било да сполуча, защото били удавени с турци; а освен това и пътуванието било мъчно по причина на дебелите снегове по тях места. Аз продължавах да говоря, че ще отида по тия села, а в себе си реших да забиколя по-напред селата, изходящи се в полите на Балкана, около Станимака. Скрих своите дири от бойковчени, защото по причина на несъгласията, които се породиха помежду им, боях се да не последва нещо.

После полунощ, без да заспиме, щом се подаде месецът, аз оставих Бойково. Като се затулихме от очите на селяните, които бяха дошли да ни изпровождат, пречупихме си линията. Казах на водача си Григора да ме заведе в тяхната сая, в гората, гдето, след като си починем, да преминем оттатък реката по другите села. В казаната сая, гдето пристигнахме на разсъмваяие, нямаше жива душа; но в замяна на това имаше плява, ръженица, която топли превъзходно. Аз се зарових вътре да спя, а Григор отиде в село да донесе нещо за ядение. Той щеше да ми донесе още и един кат дрехи, рупалански, защото от час на час се уверявах, че панталоните и късото палто освен вреда друго нищо не ми принасяха.

Пладне се беше превило, когато Григор заедно с брата си даскал Димо дойдоха на саята с нужните неща. Кисел пиперец, вързан в бяла кърпица, солчица и калаено жебениче с ракийка съставляваха моя обяд. След ядение аз се облякох с новите си дрехи, донесени от село. Тия бяха черни отрити потури, синя аба с владишки ръкави, гевезено поясче и кирляв фес без пискюл, тъй щото повечето заприличах на станимаклийски лангера, отколкото на рупаланец. Другите си дрехи натъпках в крачолите на панталоните, които оставих на даскала, да ги изпрати с верен човек до Димитра Златанов, мумджията, в Пловдив. Той разрови в едно кьоше плявата и ги тикна там, до второ разпоряжение.

V

Като се прибраха всичките хора от нивите и само тук-там се слушаха звънци на кози и овци, ние излязахме от саята с Григора и направо през ниви и гори смъкнахме се в стръмната Сотирска река, шумът на която се чуваше още отдалеч. Левият й бряг на това място е равен с водата, но десният, откъм Извор, е страшна страхотия. Голи канари, наслагани една въз друга, като полици, които са достъпни само на тамошните кози, с твърде малки изключения, образуват десния бряг на реката. На няколко места бяхме принудени да почиваме, повечето, разбира се, аз, отколкото водачът ми, докато се подадем на равнината. Тия канари са почти покрити като с мъх от зелен здравчец, който мирише и не от по-напред, но като го разбъркахме с краката си и започнахме да се хващаме от крехките му коренци с ръце, напълни се атмосферата с благоухание.

От саята до с. Яворово има около 3½-4 часа, а ние замръкнахме посред пътя; то нощта като за нас хора нищо страшно не представляваше. Само грозното бучение на балкана, по причина на силния вятър, неволно караше човека да се безпокои от нещо, да се огледва наоколо си. Пловдивските тепета Небет и Джамбаз, които се виждат от това място, светеха разкошно, като че жителите на тоя град, център на бунтовническите движения, не искаха даже да знаят, че след няколко деня жилищата им ще да се преобърнат на прах и пепел!

Право в къщата на дяда попа теглихме в с. Яворово, понеже даскалът не ни беше известен, а свещеникът Анастас беше ми препоръчан; освен това познаваше го лично и водачът ми Григор. Не щеш ли, в къщата на дяда попа, през една стена от неговата стая, бяха кондисали четирима-петима души турци, които ни видяха, като влязохме.

— Пак имало сърдчени българи на тоя свят, като се наемат да пътуват това време — каза един от турците, който беше излязъл напред вратата да си мие устата с ибрика.

— На вашите дни, ага, от никого не се боим — отговорих аз, които думи са като меден пръст през устата на всеки турчин, заразен от бабаитлъка.

Втъркулнахме се при светиня му. Той четеше вестници. Какво беше моето удивление, като видях напреде му гръцкия вестник Неологос, което ми даде причини за съмнение да не би отец Анастас да е ренегат, да не е заразен от станимаклийски патриотизъм. Смушках Григора, тайно да го предупредя, да не би да захване работата по комшийски.

На въпроса: „Откъде е другарят ти?“ Григор каза, че съм от Ахъчелеби, ходя да събирам кожи.

— Какво се учите от вестниците, дядо попе? — казах аз. — По нас се говори, че ще да стане страшно.

— И тук се чуват подобни неща, а че бог знае — отговори той, както щеше да отговори всеки един на негово място по това време.

От една страна, питах аз дядо попа издалеч, а, от друга, прегледвах крадешката вътрешните нареди на неговата къща дали няма да срещне окото ми някои предмети, от които да се извадят заключения за душевните, нравствени и умствени даже негови качества. Аз бях поразен не на шега. Първото нещо, което ми направи впечатление, бе скромната инак — но случай нечут и невидан до него време поне за мене, в къщата на един селски поп — библиотека, турена в нарочно приготвено долапче. Още повече: дядо поп беше абонатин на френския в. „Courier d’Orient!“.

Правих-струвах, констатирах нужния за мене факт, че макар дядо поп и да четеше Неологос, известно му бе съдържанието или по-добре направлението на всичките български вестници, не се забави той да извади от джеба си един брой от в. Век. Седнахме да вечеряме, а аз не бях намислил още „отгде да захвана най-напред“, т.е. да се изповядам пред човека, в къщата на когото се намирах, да туря край на притвор-ността. Не че се съмнявах в светостта на мисията си, но така пред човек малко-много образован, на когото не действуваше ни химическо писмо, ни баснословното уж приготовление на турския елемент и пр., трябваше да се излезе с по-съществени факти и причини.

А между това ръцете на дяда поп захванаха да треперят; често си наливаше той да пие вино, за да има по-голяма възможност, като си дига главата, да ме изгледва и изучи по вънкашноет. Съмни се светиня му, разговорът ни ставаше натегнат, блудкав и безсъдържателен.

Ужасно положение.

— Да обърнем листа на друга страна, дядо попе; недей го върза за кусур; такова време дошло… — казах аз най-после, след като се дигна софрата.

Нетърпеливият Григор, когото нямах причини да уча и на дисциплина, избухна като вулкан, щом вадя, че направих начало за обяснение.

— С първо виждание още, гости ни в туй, ни в онуй време, прияде ме нещо на сърцето; но казах на ума си „отгде-накъде“ и така си остана — говореше дядо поп, вън от себе си. — После, гледам, и по поглед, и по движения, и по думи не приличаш на човек да купуваш кожи. Уплаших се; какво не ми мина през ума!

Това каза дядо поп и рипна нанавън из вратата така бързо, щото полите на дългата му антеряя се дигаха, като да ги опипаше някой нарочно.

— Извинете, алар, загдето не можах да дойда да се поразговорим — говореше той на гостите си турци в другата стая. — Дошли ми са други гости, да не бъдат от вас по-добри^[11], с които имам малко земане-даване… Знаете, попски работи.

— Гледай си рахата, попе — чуха се отговорите на продадените за зелен хайвер турци.

— Пуста простотия ви бърка вас: а то както сте изедници, да знаехте още по малко, не можеше се живя с вас — каза дядо поп, като се завърна пак при нас.

„Амая, аман бадатлъ“, любимата песен на всички турски бабаити, се раздаде в другата стая после сполучливата стратегема на светиня му.

Поп Анастас прие на драго сърце всичките условия за организиранието на тайно общество, но не склони да викам никого от селяните, за които той, добросъвестно или не, не гарантираше, че ще да приемат; а най-главното, боеше се да не издадат страшната тайна. Той се обзалагаше, че ще да ги събере сам, ще им загатне да си набавят нужните припаси и ако види, че са узрели, щял да ме извести. Нямаше що да се прави. Така също по негови съвети аз се отказах да посетя Лесково, Станимака и други села. В с. Карагач ми препоръча той попа, за когото казваше, че се надявал, ако и да не приеме активно, то поне бил уверен, че няма да каже онова, което чуе и види.

Тръгнах за последното това село, като се съмна, без никакви предпазвания, защото поп Анастас ме увери, че и сам Мидхат паша да ме срещне, няма да обърне внимание на кирлявия ми фес.

Два и половин часа е разстоянието от Яворово до Карагач. Първото от тия села се намира в един трап над Станимака, а второто е долу в полето, три часа надалеч от Пловдив. По пътя се събрахме с няколко помаци, с които от дума на дума дойдохме до политиката. Някои от тях имаха синове и братя на бойното поле в Херцеговина и Босна. Според тях оръжието на християните и тяхното юначество не чинело нищо, но имало една мома черногорка, която хвърчела по облаците и оттам сипела камъци и други убийствени оръдия върху главите на отоманската войска.

— Това проклето момиче е сторило много зянлък — говореше един от тях — на нашите момчета.

Според думите на помаците и тия бяха се отчаяли вече, боеха се от нещо и изказваха мнение, че който и да завладее страната, тия са готови да му се подчинят (?).

По пладне стигнахме в Карагач. Изпитахме къщата на дяда попа и седнахме да го чакаме до плета, понеже беше излязъл из селото, а в дома му нямаше никой. Мъже и жени заминуваха покрай нас, но никой не обръщаше внимание, никой се не заинтересува да ни попита откъде сме. Дойде по едно време дядо поп. Той беше млад човек, около на 25–27 години, както се видеше, от новите хора, защото бе облечен чистичко, както се следва на един свещеник.

На въпрос от страна на светиня му, кои сме и по каква работа ходим, отговорих, че сме хора пътници, искаме малко хляб, че не сме обядвали още, търсим да купуваме и кожи, които може да се намират и у него, прибрани от курбани. Той ни покани вътре и, забележително, в най-чистата си стаичка, която притежава всеки свещеник, гдето си държи новата калимявка, турена на калъп, завита отгоре с бяло платънце, а джюбето — закачено на стената.

Докато се свършат обикновените „живо и здраво“, „тая година пролетта захвана рано“, „алъш-веришът слаб“ и пр., аз констатирах в стаичката на дяда попа следующото: първо, на възглавницата стоеше най-новият брой от в. Напредък; второ, наспоред с иконата Божа матер висеха два пищова отрити и изгладени, и револвер, турен в ново мешинено калъфче; и, третьо, най-забележително и характерично, върху постилката съгледах една евза (капсула), изтървана, разбира се, по невнимание, което беше поразително доказателство, че дядо поп не спи. Всичко това беше доволно за мене да зная с какъв човек имам работа. Револвер, Напредък, пищови и посипани евзи в една попска килия — бяха единствените признаци, които характеризираха нея пролет честните и народни българи. Следователно нямаше какво да се маем.

Григор, комуто беше чуждо и недостъпно всичко гореизложено, напъваше се още да лъже дяда попа по въпроса на нашето пътувание; а тоя последният се въртеше из стаята си на пергел, да ни принася за ядение.

— Нима ти мислиш, че аз се не усетих каква е работата, щом те видях още? Нима ти вярваш, че като бяхте седнали на пътя в пепелта и аз ви поканих в къщата си, направих това от гостоприемство, без да зная с какви хора имам работа? — говореше дядо поп, когато му се вече открих. — Аз отдавна чакам подобни гости.

Думите на светиня му имаха голямо правдоподобие. Съществованието на български апостоли измежду населението беше известно не само на свещениците, но и на самите турци, и на правителството. Кракът на апостолите не беше стъпил още на българска земя, когато в. Напредък писа (от друг цариградски вестник, мисля, и зае), че разни агенти на революционния комитет (?) напълнили България; а по-после, около началото на месец марта, в. Век пишеше в една уводна статия, че злоумишленици на Отоманската империя пъплят между невинното българско население, които, възползувани от неговото несносно положение, внушават му убийствени идеи. Разбира се, че с тия мухи в. Век искаше да плаши Високата порта, да даде някои правдини на раята.

Думата ми е, че по него време не беше мъчно да се помиришат хората, които мислеха и чувствуваха едно и също. Знаменита е тая епоха от българския живот; блазе на оногова съвременник, който може да я възпроизведе във всичкото й величие!

Подир малко в къщата да дяда попа стояха вече четирма-петима селяни, повикани и избрани нарочно от свещеника, да съставят обществото.

— Очите ни се изгледаха да чакаме да дойде в селотото ни човек като ваша милост — говореше един от тях. — Чуваме, че по другите села ходили по няколко пъти, а в нашето село ни веднъж, като че не сме българи.

Те уверяваха, че имали в селото си още мнозина народни хора, но отишли от сутринта кой по работа, кой в града и пр.

След като се състави обществото, същия още ден аз тръгнах за с. Марково, резиденция на прочутия хаджи Исмаил, личност историческа. Както в това село, така и в Дермендере, където властвуваше друг християнски бей — Гюмюшгерданът, за когото говорих вече по-горе, — аз ми се не искаше да отида да съставям общества по тая проста причина, че в кое и да е село, гдето е живял бей, богат чорбаджия, владика, или е имало чифлик, манастир и пр., там населението въобще е деморализирано до в костите, та затова напусто ще бъде трудът ми.

В Дермендере ми препоръчаха от много места някого си поп Стояна Семенов, а в Марково — Нася Ханджията. Вечерта преспахме в къщата на тоя последния който с големи мъки и убеждения прие да работи, и криво-ляво сполучих да съставя общество от няколко души.^[12]

На другия ден, Св. неделя, когато богобоязливитв християни от Дермендере пречаха по улиците да отиват на черкова, ние влязахме с верния си Григора в селото из марковския път. Теглихме право в българското училище, гдето заседаваше и общината и гдето ни казаха, че после божествена литургия дохождал и препоръчаният приятел поп Стоян. Около един час чакахме ние върху стълбите на училището, в което нямаше никой освен десятина души ученици, които се бореха и гонеха из класовете. Мнозина от тях дохождаха да ни питат по няколко пъти какво продаваме.

— Бягайте, бягайте! Даскалът иде — превикаха някои от тия ученици и отидоха, та се не видяха из отделенията.

Действително из пътните врата се подаде една висока фигура, облечена с палто и панталони, с морав фес и дълъг пискюл, който биеше чак на гърба му, а кундурите му скърцаха като вятърничева воденица.

Той премина покрай нас, като тананикаше черковна песен, без да ни се обади нещо. Кръстоса надолу-нагоре из училището, засука си мустаките на един отворен джам, който му служеше за огледало, поизкашля се и излезе пак при нас с в. Век в ръка, който четеше с глас като псалтир. Виждаше се работата, че препинателните знакове нямаха никакво значение за господство му. Аз се престорих, че слушам с напрегнато внимание, същото направи и Григор, а на учителя се хареса тая наша любознателност, попита ни разбираме ли какво той чете, знаем ли книга.

— Просто четмо шат-пат попрочитваме, господин учителю — казах аз с изискуемото благоговение на един селянин. — Бащите ни едно време не ии оставиха да се учим; останахме си кьорави.

Господин учителят ни почете още малко от в. Век, а после влезе в стаята си, отгдето ни извади един вестник и ни го даде да четем и ние, като казваше, че в него имало много новини. Вестникът, който съдържал много новини, беше Македония, от 1870 година. Взе го Григор в ръцете си, захвана да гази в една колона с глас, а аз в друга, четехме и двама, всеки за себе си, разбира се, криво и полека, а който слушаше отстрана, нищо не можеше да разбере.

Черква пусна и първенците на селото, т.е. горнята ръка хора, захванаха да капят един по един в училището, като общо място, гдето можеха свободно да разменят някои думи, да си поговорят за дневни текущи въпроси, а най-после да се коснат и до политиката, разбира се, в границите на цариградските вестници, които бяха единственият политически катехизис. Влезе и нашият приятел поп Стоян, комуто Григор каза, че него сме дошли да търсим, понеже се познаваха, а за мене каза, че съм от тяхното село, негов роднина. Дядо поп каза да го почакаме, защото имал малко работа в общината, без да подозре нещо.

Всичките присъствующи навлязоха в училището и насядаха в края на класовете около една маса. Ние с Григора подсмрачахме на другата страна до вратата; стана дума и за нас, „що сме за хора?“ Но всичките се успокоиха, когато поп Стоян каза, че сме от Дядово.

— Прегледа ли вестниците, даскале? — попита един от първенците. — Кажи някоя новина.

Даскалът захвана да изчислява някои назначения на сановници в Цариград, посещения на посланици, награди с нишани, табакери и пр.

— В телеграмите какво има? — попита друго едно лице, което като да не се задоволяваше от цариградската хроника.

— В телеграмите, не знаете ли, пак същото. Все тия отгоре, като масло над водата^[13]…

— Снощи чух, като четеха Неологос, който на по-широко разправя. Баня Лука ли го казваха, или друго някое име, не помня добре, хвръкнало от ръцете им.

— Що ми сравняваш ти мене елинска ефемерида с българската; тя пише във всеки случай по-сербез — каза един православен, който, се виждаше работата, да е вярвал до скоро време, че господ знае само еленика, защото, като говореше за преимуществото на гръцките ефемериди, едва ли не въздъхна.

— Бисмарк беше понастинал малко, според както описваха миналите вестници. Не зная дали се е поправел.

— Болестта на такива хора е нашето здравие — каза дядо поп и събранието почна да разисква някои селски работи.

Докато траеха обаче политическите дебати, никой си не отвори устата да попита: „Ами колко българи има бити и ограбени от една неделя насам?“^[14]

Ние с Григора не дочакахме да тръгне дядо поп, но излязохме навън и отидохме в къщата на брата му Илия, отгдето известихме после и дяда попа да дойде там. Чакахме час, чакахме два, три, а той не иде.

— Кажете им, че ей сега тръгвам — казвал той на пратениците, а това „ей сега“ нямаше край.

Чак часът къде девят вечерта по турски дойде той. С него заедно влезе и друг непознат господин, с тесни панталони, които го оприличаваха на дилаф, с малки черни мустачки, на които постоянно стоеше едната му ръка, с малко червено цветице, забодено на най-горнята петелка на палтото му, с една реч — той беше прищъпнат и наконтен по последната филибешка мода от Джамбазтепе. Той миришеше още и на ливанто.

Аз изгледах тоя млад момък, кажи с любопитство, кажи с подозрение; а поп Стоян, който усети работата, че се стеснявам, прибърза да ме изведе от заблуждение.

— Негова милост е наш един приятел, даскал в Брестовица, на име С. К., родом откъм Ловеч — каза той.

А поп Стоян беше човек доволно развит.

Бързах да вървя нея вечер за Брестовица, та затова, без предисловия и много забикалки, казах се кой съм и каква ми е мисията.

От тия мои думи присъствующите се спогледаха един други. Тия бяха смутени немалко.

— Ние нямаме известие от такива работи — отговори поп Стоян; — сега за пръв път чуваме такова нещо.

— Аз знаех, че нямате, та и затова дойдох, да ви известя, за да не кажете, че не сте знаели за приготовлението на българския народ, когато тоя иарод дигне глава против своите угнетители — бе моят отговор.

Последва мълчание. Попът си чупеше пръстите и гледаше надолу. Наконтеният учител измерваше с очите си просешките ми дрехи, а стопанинът на къщата чакаше какво ще да каже свещеникът, готов да се присъедини на неговото мнение.

— Кого познаваш в Пловдив? — попита поп Стоян.

— Всички честни родолюбци, имената на които ще да научите, когато се закълнете върху кръста и моя револвер — отговорих аз.

— Познаваш ли някого от Гешоолар, Данова, Груева и други видни хора? — попита учителят, който, се виждаше работата, че мереше хората по тяхното богатство, макар и да не познаваше лично никого от своите идоли.

Аз отговорих, че никога не съм бил търговец, за да се запозная с тия хора, и че смешно би било да работи, човек с тях бунтовни работи.

— Тогава как ще ни увериш, че си такъв, за какъвто ни се представяш? — каза поп Стоян, малко с по-голям кураж.

— С моите писмени документи и с честното си българско слово — отговорих аз.

— Писмени документи може да даде и великият везир; а за честно слово говорят най-много шпионите — каза свещеникът. — Ние сме верни поданици на султана.

— И като такива, длъжност ни е да те предадем на царското правителство — прибави изконтеният учител, като си намести в същото време и червеното цветице.

Григор опули очи; смути се той от думите на благонадеждния учител, които едва ли бяха минали през ума му в разстояние на толкова време, когато ме водеше през гори и планини.

— Грехота е, дядо попе; недейте си криви душата за тоя човек, който ми е препоръчан от вярно място и с когото седем деня ще стане, как другарувам, разбрал съм защо ходи, чул съм какво говори.

— Излъгал си се — казаха двамата благоразумни патриоти.

Аз, в качеството си на апостол, не оставих тия резоньори да се глумят над моето незавидно положение. Подигнах скъсаната си абичка и турих ръка на револвера си.

— Виждате ли то! Шест куршума съдържа той! Единът задържам за себе си, а петте за приятели. Всеки, който шавне от мястото си, ще да се умие в своята собствена кръв!…

После аз им обърнах вниманието да се взрат добре в моята изнурена физиономия, показах си изприщените и убити от ходение крака и ги попитах вярват ли тия искрено, че под тия характерически белези се крие султанов шпионин!…

— Нашият народ има нужда от просвещение и нищо повече — възрази учителят.^[15]

Нямаше нужда да уверявам и доказвам на тия верни поданици, че не съм шпионин. Тия знаеха от всекиго по-добре, че не съм такъв, но срам ги беше пък от друга страна, да ми кажат, че им е добър гечинмекът, та затова нямат нужда да въстават против султана, и за своя защита тия измислиха да ми прикачат позорното име шпионин, за да се махна по-скоро от селото им, както ми го и казаха по-после. Колкото за предаванието ми на турските власти, то и аз сам не вярвах, че противниците ми ще да дойдат до подобна мярка, защото, както казах, познаваха ме много добре що съм за човек, следователно, ако ме оставеха да си ида свободно, оттдето съм дошъл, никакво зло не ще бъда в състояние да им причиня. Опитах се да им предложа, че или трябваше да ме предадат на турското правителство, защото, като агентин на това последното, според техните думи, можах да им направя пакост — или пък да ме припознаят за български революционерен апостол; но като се боят да вземат участие, да си кажат правото, като всички честни хора.

Така или инак, но на моя верен Григор се порази куражът, убиха му предаността към мене двамата политици. Той стоеше като гръмнат, изглеждаше ме с недоумение, не знаеше кому да вярва; а между това, когато станах да си отивам и поисках сухо коматче хлебец от стопанина на къщата за всеки случай, неговите очи се премрежиха от сълзи. Бедният, той покърти и мене.

— Смили се поне за мене, бае Драгане… Човек съм с жена и деца… Никакво зло не съм ти направил. Хляб и сол сме яли на едно място — говореше той с умолителен глас.

— Ще да се видим и втори път, ако сме живи — му отговорих и излязох на улицата, без да се опростя даже със светиня му и неговия другар учител, които не се мръднаха от местата си. И на тях стана съвестно.

От Дермендере до Пловдив е почти два часа, както казах вече, а часът можеше да има единадесят по турски, когато се отправих за последния тоя град, разбира се, апостолски. Другаде не можах да отида, защото ми беше прекъсана комуникацията. Отстъпах аз бързо от това село, поразен и оскърблен, като че да бяха ме хванали с някоя кражба. Докато стигна до с. Коматево, обръщах се начесто да погледвам подиря си, да не би да ме следва от селото някоя врява, при всичко че си давах кураж да вярвам в противното.

Времето в полето беше прекрасно; прах се дигаше по пътя като през месец май, а чучулигите трептяха и пееха по въздуха. Колкото и да бързах да се затуля от Дермендере, колкото и да се обръщах да го поглеждам, то и приближаванието на пловдивските бели минарета не ме радваше особено, защото си мислех да не излезе някоя краста на пътя да ме пита за тескере, нещо твърде възможно особено като за хора от моята категория с бедно облекло.

Под върбите край село Коматево застигнах една група весели младежи, които си допиваха под сянката с цигулки и зурли, а няколко души от тях с широки каравани и с чорапи по модата на тепалтъ играеха на ръченици. За да не покажа хладнокръвие към тоя род увеселение, от една страна, а, от друга, да ги почакам да тръгнат, за да вляза заедно с тях в града, аз поседнах там наблизо да им се порадвам отстрана. Но пиени глави оставят ли човека свободен? Един от тях се заспусна при мене, хвана ме за ръката и ме потегли да съм играял хоро по селски. Аз отстъпих по-настрана.

В Пловдив щях да тегля право на апостолското писалище на Търнювия хан, гдето слязохме най-напред с Волова. Тоя хан обаче аз не можах да сполуча вечерта, понеже в краткото си пребивание в Пловдив не бях запомнил добре ни мястото, ни името на неговия притежател, а чаршията се беше затворила вече, рядко се виждаха хора по улиците. Питах тук, питах там, обиколих няколко пъти из Кършияка, а часът от Сахаттеле отдавна бе ударил един. Като не можах да намеря хана, то немислимо беше да търся къщата на Коча, две места, които познавах в тоя град.

Минах покрай един отворен хан (Кемерлията), в който се слушаха смехове и песни и в който аз влязох да пренощувам, като мислех, че никой няма да обърне внимание на рупченските ми дрехи, за да ме пита за тескере. Щях да изляза да спя край града до някой плет, но дребен дъждец бе почнал да роси, а абичката ми не се спущаше по-надолу от пояса.

Ханът беше пълен с посетители, от разни ръце хора. Тук имаше и софийски шопи, и македонци, и цинцари, и разни други типове, насядали по голите рогозки на търкало, едни от други разделени. Едни се разговаряха по алъш-вериша, други си мислеха как ще да си подпишат тескеретата, когато не ги каитили, през гдето минали; трети се караха с ханджията, че снел на конете им торбите, преди да си изядат ячмика; а четвърти, на които само гласът се чуваше и до които слабата светлина на лоената свещ едвам достигаше, бяха се прегърнали един други през рамо и пееха жално-жално: „Пий, братко, пий, двама да пием.“

Хитрият слуга на хана най-много се въртеше около последната група, която по всяка вероятност допиваше сетната си парица, а на шопите се караше, че само за по десят пари оцет си купили и нищо друго.

Аз се сложих мълчешката при македонците и не се забавих да си дам заповедта за половина ока, дано да придобия благоволението на съдържателя, да не бъде взискателен към мене по въпроса за тескеретата. Но момчето, което ми донесе поръчаната половница, не забрави да ме попита кой съм. Тука ли ще да пренощувам? Имам ли тескере?

— Какво тескере те е наело, моето село е една крачка от Пловдив — отговорих аз. — От Бойково съм.

Готвачът, който в това време чистеше своите тенджери на огъня, обърна се към нас.

— Кой е от Бойково? — попита той.

— Ей тоя аратлик — отговори момчето.

Готвачът ми каза да стана и да се доближа до свещта, за да ме види по-добре.

— На кого продаваш ти тия краставици? — каза той. — Аз съм бойковченин, познавам на хората му и зъбите, гдето се е казало.

Казах, че отдавна съм излязъл от селото, не се отдадох от един път, наредих на няколко хора от селото имената, които бях запомнил, нарекох едного и баща, но нищо не струваше пари, защото проклетият готвач започна да ме изпитва изтънко, като викаше и нависоко, с което обърна вниманието и на присъствующите.

Аз обърках конците; доволно беше да надникне някое заптие в това време из вратата, и |работата бе свършена.

— Простете ме, аджамалък направих. Не от Бойково съм, а от Сеймен — казах аз.

— Гледай, гледай, дебела глава, как ще да си спечели беля — каза ханджията и ми поиска тескере, тъй като Сеймен е от друга кааза.

— Ти не знаеш ли кои са времена сега бе, серсем? — прибави той.

Нямаше що да се прави. Вих, трих, извадих тескерето на приятеля си Никола, което носех от Харманлий, като си казах и името Никола, работник по железницата.

Ханджията се успокои, като ми взе тескерето и го тури в долапчето при тефтерите си. Според тогавашните полицейски правила, един съдържател на хан можеше да се каже, че е полицейски агентин. От него зависеше много; той имаше най-голямата възможност да хване всички празноскитающи се личности, особено зимно време. Всяка заран отиваше на конака да подписва тескеретата на пътниците под своя гаранция.

Нямаше съмнение, че в числото на другите тескерета заранта и моето тескере щеше да влезе, а то не чинеше нищо, от Хасково беше каитено за Русчук, следователно реших да не дочакам в хана това време, когато ще отиде ханджийският човек на конака.

През нощта, по нямание друго място, туриха ме да спя при едни мечкари от Карнобатско Сеймен, българи, двете мечки на които бяха вързани в същата стая. Тая стая само името й бе стая, а всъщност тя се не различаваше от чирпанския затвор. Светлина проникваше вътре само през едно допотопно прозорче, а отдолу беше гола и мокра земя, подаваше се зелена трева тук-там измежду стените. Покритият с паяжини таван беше нашарен цял-целиничек, със собствени имена на пътниците, написани посредством пламъка на лоената свещ. Съвсем не беше в мой интерес да претендирам за по-добро жилище, та затова се примирих с мократа земя, като постлах абата си, а цървулите турих за възглавница.

Другарите ми мечкари, като всеки мечкар, бяха забравили кахъри и мъчни гечинмеци. Пълният с вино пукал, който не падаше от ръцете им, от минута на минута придаваше по-голяма живост на техния разговор. От тоя свят тия преминаха на оня, оставиха живите и наумиха си за съдбата на своите умрели родители и роднини. Един от тях го удари на плач; хълцаше той и се подземваше като годиначе дете, а сълзите се спущаха по загорялото му лице като капчук.

— Не си късай сърцето, братко! Стига толкова; всички ще отидем там; бог да ги прости, гдето са легнали… — говореше другарят на своя нажален приятел, когото се мъчеше да умири, като го прегръщаше с ръката си.

— Ох, как да млъкна, клето сираче, нигде никого си нямам!… Помня я горката като днес, когато береше душа и си превиваше очите мене да търси… Ох, бог да я прости!

Трябва да знаете, че това клето сираче носеше на гърба си около петдесят лазарника; а горката, под което име разбираше той майка си, била умряла на дните на султан Махмуда!

Щом се съмнеше на другия ден, разбира се, че аз трябваше да бягам от кемерлията хан, което не беше някоя голяма мъчнотия, но мене се искаше още да си взема и тескерето, което, ако минеше в ръцете на тескерджията, едно, че щяха да ме потърсят, а, друго, че приятелят ми Никола трябваше да пострадае. Благодарение обаче на това просто обстоятелство, че много полицейски тънкости в Турция не са съблюдани, както казах, аз можах да си измъкна тескерето от долапчето на заранта и станах невидим из пловдивските криви улици.

Минах през моста на Марица и отидох на Кочова дюген, близо при Гаваз хан, който знаех от по-напред. Разправих му хала си и той побърза да ми даде едно момче, което ме заведе на метоха на манастира „Св. Врач“, находящ се в махалата Мараш. Тоя метох, в който имаше само една стара бабичка и един ученик от пловдивското училище, Петко Машев, на разположение на който се намираше, беше избран така също като сгодно място за пребивание на апостолите.

Тук аз престоях един-два деня. Старата бабичка попита няколко пъти Петка що съм за човек, но той й каза, че съм катърджия от манастира. Тя повярва и се услови даже с мене да съм й наберял някакви билки трева, от които щяла да прави церове.

VII

На втория ден аз заминах за Царацово, с водач Найден Прасето от същото това село, защото, според неговите думи, там, около тяхното село, искали да им отиде апостол.

Няколко думи за с. Царацово. То е селце чисто българско от 50–60 къщи, на 1-1½ час далеч от Пловдив към северна страна. Най-напред ще предупредя читателите да не би да помисли някой, че аз съм отишел в това село да пропагандирам, да съставлявам общество, както в другите села. Боже съхрани! Тук в това село живее бай Иван Атанасов, наречен Арабаджията, който се занимава с правение на кола, т.е. това му е занаятът, който е ходил само до Букурещ два пъти по крака, който е бил на Левски дясната ръка^[16] още от 1864 година, при когото са дохождали за съвети Димитър Общият, Ангел Кънчев, Ст. Стамболов, Бенковски, Волов и пр. Бай Иван Арабаджията! Дали има събитие, извършено в Тракия от 1862 година за нашето освобождение, в което той да не е вземал участие. Бае Иван е едничкият селянин по цяла България и Тракия, който е работил най-деятелно и усърдно, който е стълб на българските движения. Село Царацово е столицата на българските революционерни апостоли, бай Иван Арабаджията им е баща или съветник, а скромната му къщица е тяхно прибежище! Цели пет години, през месец, през два, Левски ни в туй, ни а онуй време е посещавал Царацово, преседявал е при бай Ивана илн у верния му съсед Божила по няколко деня, а много пъти и по неделя. Щом е имало да се върши нещо сериозно, Левски е вземал за себе си ако не бай Ивана, то поне неговите съвети. Ако някое заптие или шпионин са подозирали преоблечения апостол в Пловдив, то той е имал лесно средство; да отиде при бай Ивана на Царацово, а оттам ще да му се търси вече леснината. Ако някой апостол после Левски се явеше на селяните в епархията на бай Ивана, то най-напред му се предлагаше следующият въпрос: „Беше ли в Царацово? Познаваш ли Иван Арабаджията?“

Ето защо аз не отидох в Царацово да агитирам, но да видя бай Ивана, за когото бях слушал невероятни анекдоти, отидох да се посъветвам с него, да му взема благословията, така да се каже.

Вечер беше, когато аз се изправих пред къщата му заедно с преводача си Найден Прасето. Бай Иван бръснеше цървули пред вратата на къщата си, седнал на една изтрита рогозчица. Ние го поздравихме, той си дигна главата да ни погледне, но следваше да си стърже, защото върху мене нямаше нищо, което да ме показва, че съм проповедник на свободата. Когато Найден Прасето му каза: „Тоя аманет ми е предаден от Пловдив, от страна на нашите, за да го сторя теслим на тебе“ — чак тогава той ме погледна втори път, остави си работата и ме заповяда вътре.

Скромното жилище на бай Ивана, състояще само от една ниска стаица, лишено от най-обикновените селски мобили, страшно ме порази. Нима тук в тая мрачна дупка са се събирали по трима апостоли от един път, нима в тая колиба се е решавала съдбата на България, питах аз сам себе си и поглеждах крадешком на бай Ивана, за да се уверя дали и той подсещаше онова, което аз си мислех. Тихото и спокойно лице обаче на стария патриотин, на което всяко виражение показваше смелост и твърдо убеждение в делото, на минута се не изменяваше.

Няма ония лекомислени питания, както това се случваше с много развити хора, да те питат отгде си, какъв ще да станеш след освобождението, какво мисли Русия, ще да изпрати ли помощ Сърбия, Румъния, дали няма да станат зян селата и добитъкът, жално ще да бъде, ако се пролее много кръв, и пр., и пр. Бай Иван не се вълнуваше и стряскаше от нищо. За да му се препоръчам, аз говорех умерено и сериозно, разказвах му как простият народ слуша апостолите, как се бои, радва и вълнува, продава мило и драго, за да се приготви по-добре за уречения ден, с една реч, исках да го уверя, че катастрофата ще да бъде страшна, надеждата е голяма. Ни чудение, ни прехласвание, ни пък нещо необикновено се не сториха моите разкази в очите на бай Ивана.

— Да, като тая година друг път народът не е вземал дотолкова участие в приготовлението; но ние не трябва да мислиме, че всичко е свършено, че това вдъхновение ще да стане вечно — забележи бай Иван твърде хладнокръвно.

Напразно аз чаках да заговори той: „Така каза Левски, който дохождаше всеки месец на къщата ми; тъй мислеше Димитър Общият, с когото ходех по селата да проповядваме заедно; много ми хареса Ангел Кънчев; не пада по-долу и Стамболов; Волов е по-учен от Бенковски“ — и пр., и пр., думи, с които той трябваше да препоръча себе си чрез другите, за да позная с какъв човек имам работа. Напразно, казвам; бай Иван не беше от ония самохвалци, нищо не говореше той за себе си, не обичаше да казва: „Аз направих това и онова, ние мислехме тъй или инак.“

— Ех, тия са минали работи; да гледаме ние настоящите — отговаряше той на моите въпроси, като го запитах нещо за Левски и за неговия план. — Слушам — прибави той, — че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топове, щом сме дигнели въстанието. Това според мене не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижи за неговата съдбина, малко надежда ще да захване да възлага той на собствените свои мишци.

Бай Иван Атанасов Арабаджията е роден в с. Каратопрак, Пловдивска околия, а отпосле се е преселил в Царацово. Той беше на възраст по него време около на 45–47 години, среден ръст, със сини очи, коса и мустаки русожълтеникави, с черти доволно правилни, чело изпъкнало, под което се редяха дебели вежди; говори малко, рядко се засмива, повечето мисли, не го е срам да пита за онова, което не знае. Дрехите му бяха обикновени селски дрехи, аба и потури и български калпак от сива кожа. На книга бай Иван се учил твърде малко в своето родно село при някого си поп. Отпосле, крадешката, оттук-оттам той притурил нещо повечко на своите знания. Слушал и внимавал какво говорят по-развитичките хора и с помощта на силната си памят усвоявал всичко.

Арабаджийският занаят (да прави прости кола), който той изучил специално, захванал да му натегва в тия именно времена, когато той слушал да се говори в Пловдив и Карлово, че по Влашко и Богданско има много българи, които живеят добре, които се готвят да превземат турското царство. Това било в епохата на Раковски, когато той противопостави в събранието на богатите български чокои за пръв път, че и ония сиромаси българи, които не се познават с Росети и които нямат мошия, така също са хора, не е унижение, ако им се подаде ръка.

Минал бай Иван Дунава, преживял няколко месеца в Одеса, бил в Бесарабията, посетил Галац и Браила, поскитал се из калния тогава Букурещ, видял много добри и зли хора, запознал се с разни дьонмета-българи и след като разбрал, че в България, макар и да колят турците, но пак се срещат хора, на които може да се изплаче човек и които, при всичко че няма да кажат: „Животът на турците е до напролет“, както казват влашките българи, — ще да разбират болката ти много по-добре и без големи думи.

Бай Иван не се завърнал от свободните страни бос, както отишел оттука.

— Там аз можах да видя защо човек се ражда на тоя свят — говореше той.

Наскоро, като се върнал той в България, срещнал се с В. Левски, в Карлово, който не бил още заподозрян от турското правителство, и започнали да работят из България по организирането на революционерните комитети…

Подир малко в къщицата на бай Иван дойде друг, селянин, по-млад на възраст от бай Ивана, който с влязванието си заедно подаде ми ръка да ме поздрави. Освен че селяните в турско време си подаваха ръка за здрависвание твърде нарядко, моите дрехи, които, макар и да бяха селски, не заслужваха подобна почит следователно аз разбрах, че непознатият селянин, който дойде при нас, беше вътрешен човек на бай Ивана, имал случай и други път да види в къщата на тоя последния съмнителни като мене личности.

Тоя непознат беше Божил Георгев от същото село, верен съсед и другар на бай Ивана в народните работи, комуто къщата, като по-голяма, станала е по-после прибежище на апостолите.

— Бабо, виж, ако се намира още сланинка, претърси и полозите на кокошките, за да приготвим нещо за хапвание — каза бай Иван, като наближи време за вечеря.

Трябва да знаете, че това беше през великите пости, на средопостната неделя, когато не само селяните, но и мнозина граждани не ядат даже и хляб^[17]. Ступаницата на бай Ивана не възрази нищо; тя изслуша хладнокръвно поръчката, без учудвание. От всичко това се виждаше, че домовладиката не пръв път нарушаваше постановленията на вселенските събори. При всичката своя вярност и преданост бабичката на бай Ивана била осъдена на смърт по следующите причини: като всяка сиромахкиня с няколко дребни деца, тя си позволявала да казва на бай Ивана, че той трябва да си гледа работата, децата му заспиват гладни. Казала тя и на Левски, че той трябва да си търси другар без жена и деца. „Да я очистим“ — казал Левски. „Съгласен съм“ — отговорил бай Иван. Работата била нагласена, че Левски ще да дойде една заран да се разпореди, а бай Иван ще нададе вик: „Тичайте, комшии, избиха ни!…“ Страшното решение било отложено.

Бай Иван живее и до днешен ден в с. Царацово. Аз го посетих след 3–4 години, когато България беше свободна вече. Сварих го пак на това същото място, потънал в трески, с теслата в ръка, с която дълбаеше главина за колело, а насреща му бе седнал верният му другар Божил. Мъчениците! Тия бяха дрипави много повече, отколкото в турско време, набръчканите им и почернели лица показваха, че гечинмекът им е станал по-труден; къщицата на бай Ивана, която е била свидетел на толкова пламенни надежди, в която се е криела някога славата на България, тая историческа къщица беше опустяла, буен пелин и черно бъзе закриваха ниските й стеници, всичко наоколо показваше, че тук владее отчаяние, няма вече живот, никой се не интересува вече да знае кой е Иван Арабаджията.

Дълго време гледах аз на тая картина, помислих от най-напред да не се лъжа, т.е. да не се намирам на друго място, повърнах се четири години назад, въобразих си 1876 година, припомних си бае Ивана в пловдивския затвор, с четиридесетте оки синджир на врата, когато го удряха с юмруци заптиите, напълниха ми се очите със сълзи и като се обърнах към Пловдив, за да ме не съгледат двамата другари, които не бяха си дигнали още очите да ме погледнат — представи ми се на очите кривият Пловдив със своите нови къщи, направени после Освобождението, на различни стилове и вкусове, притежателите на които в турско време бесеха българите и си бяха пак така добре, както и днес!…

Тия някогашни пламени патриоти малко се интересуваха сега от хода на българските работи, равнодушно гледаха на всичко, като че да бяха гости в страната, а България им беше чужда. Много се аз трудих да възбудя у тях старото патриотическо чувство, казвах им, че българският народ и сега, и в бъдеще ще да оцени техните трудове, припомних им Левски, Кънчев, Волов, Бенковски и пр., давах им обещания, да не мислят, че честността и сиромашията са станали вече порок, а блюдолизството и шпионството тържествуват; но всичко това са празни думи, не държи сито пустата риторика, не вярва гладният на сития.

— Ти чиновник ли си? — попита ме бай Иван и като получи утвърдителния отговор, още по-голямо внимание започна да не обръща на моята риторика.

Никой от тях не чух да говори обаче, както това вършат мнозина днешни поборници и комити с червени калпаци, че българският народ трябвало да ги носи на ръцете си, хазната трябвало да бъде на тяхното патриотическо разположение, тия свършили всичко, мало и голямо трябвало да падне напредя им на колене. Онова, което чух да говорят тия забравени патриоти, бе това, че във време на „зеленото парцалче“, когато върлували в Пловдив хаджи Щабан аа и Ариф аа, техният гечинмек бил по-добър, защото тия капасъзи, при всичката своя необузданост, пак не се осмелили да турят ръка на техните ниви, както това направили в днешно време някои пловдивски, бивши в турско време еветчии, а днес „уважаеми“, „достойни“, ако щете, и патриоти даже.

— Мина се вече нашето време; днес голият патриотизъм не чини лула тютюн; трябва се най-напред, за да бъдеш патриот, да имаш няколко нови къщи, да си притежател на чифлик, да имаш поне триста дюлюма турски ниви — говореха забравените.

Не ми оставаше що да говоря; фактите и действителността запушваха устата ми; простих се и си тръгнах с убит кураж…

Да се върнем пак назад, преди четири години, в епохата на идеализацията и въодушевлението. Преспах в къщата на бай Ивана и на другия ден, когато се сипваше зората, заминах за селата Мързян, Карамфоля и пр., придружен от нарочен преводач, който ми намери бай Иван. В с. Карамфоля осъмнахме, похлопахме в къщата на някого си дядо Лазар, който ни и прие. Водачът ми се върна, а мене поканиха в тъмната изба, гдето прекарах деня между винените бъчови и зелени каци.

Тук, по тия села, твърде лесно можах да съставя, или по-добре, да подновя старите революционни общества, защото преди мене кракът на Дякона е посещавал тия села, той най-мапред е наелектрязирал тукашното население.

— Ти само им напомни клетвата, която са дали преди четири години, покажи им новите приготовления и нищо повече — говореше бай Иван, на изпровождание от Царацово.

Тук съм длъжен да кажа и това, че апостолите после Левски не срещаха големи затруднения в пропагандата, с твърде малки изключения, защото тоя знаменит агитатор беше отворил навсякъде път в по-главните градове и села. Ние вървяхме из неговите пътеки. Щом се опознаеш с работниците в някое село или град, наготви се вече да слушаш анекдоти из неговия бурен живот.

— Весел човек беше, бог да го прости; как не го видях един път да се замисли и той! Все засмян, все радостен, като че ходеше да калесва за сватба.

— Пъргава гадина беше той. Цяла нощ стоеше, а гледаш го заран, станал и се разхожда — казва втори.

— А знаете ли как милваше и целуваше децата, като казваше: „Тия ще да ни умият лицето, ние не чиниме нищо“ — разказваше трети.

— Не зная защо мразеше той дотолкова имотните хора, а особено гражданите. „Тия са празни толуми, кърлежи, десят пъти по-лошави от турците“ — говореше той.

— На учението не беше дотолкова силен. Зная един път, като се препираха с А. Кънчева за ветровете и за влажния въздух, тоя последният излезе отгоря му.

— Като беше по-учен, защо говореше по-малко и за всичко питаше Василя? — казваше друг.

Подобни хиляди възпоминания още приказват селяните по ония села за Левски, гдето се е скитал тоя достоен син на България. Покрай своята апостолска мисия той е изпълнявал и други много обязаности в отношение на селяните, като: да живеят по-човешки, да си дават децата в училището и пр. Нямах тогава намерение да пиша биографията на В. Дякона, та затова и не се разпространявах надълго да събирам сведения.

— Ти ни говориш да се въоръжаваме против турците: а ще дойде ли един ден да се отървем и от чорбаджиите? — питаха те.

После 5–6 деня аз се завърнах изново в Пловдив, за да науча решението на голямото събрание в Панагюрище от Димитра Златанов, който беше изпратен там за представител от Пловдив. Най-напред се срещнах в града с Хр. Търнев, който изтръпна на мястото си, като ме видя, защото от два-три деня полицията обикаляла по ханищата да лови странни лица, без тескерета и занятие. Причината на тая бдителност беше хващанието на Славкова, апостол от III окръг, от когото турците бяха узнали, че България е пълна с други ката него апостоли.

Това беше около 20 март, ако помня добре.

Върнах се обратно в с. Царацово, без да се срещна с Д. Златанова, от когото получих на другия ден известие, че трябва да се отправя към Панагюрище, гдето ще да се събират после няколко деня апостолите, за да планират въстанието по-скоро, докато не се е открила още работата и тука; а в такъв случай всичко пропада. Агитацията по селата трябваше да се прекъсне вече, или пък, гдето е необходимо, да става предпазливо.

На другия ден от Пловдив пристигна нарочно човек, който ми извести да вървя на с. Цалапица, два часа далеч от с. Царацово, на панагюрския път, отгдето щяла да мине една талига за Панагюрище, с която да съм заминел и аз. Определеното място беше кръчмата в Цалапица, при черновата, съдържателят на която беше наш човек.

Дадоха ми от Царацово нужния проводач и един гол кон, с който се отправих за Цалапица, гдето стигнахме надвечер. Кръчмаринът ни извести, че талигата, която щяхме да чакаме, не беше минала още. Тоя последният ни прие, както обикновено се приемаха него време народните хора. Не се стърпя той от да не ни покаже своето оръжие и паласката си, идеал най-више по това време за всеки българин, както съм казал досега на стотина места. По тия села, гдето оръжието не е било твърде в употребление по-старо време по причина на полето, мнозина българи бяха употребили наместо ножове, сабли и ками — косите и кръклигите, на които бяха направили приличните дръжки.

Часа по 12 вечерта (турски) из пловдивския път се зачу дрънканието на талига. Кръчмарят излезе на пътя да погледне и каза: „Тя е.“

Талигата застана пред кръчмата; освен талигаджията от нея излязоха още двама души кабадаита със засукани мустаии, с кривнати до ухото калпаци, с писани колчаклии потури и с къси ментани, под които се подаваха жълтите калъфи на револверите. Всичките техни движения, жестове и обръщения показваха, че в тия хора тлее нещо високо и идеално. Ако бяха млади, щях да кажа, че са годени, една неделя е останало до сватбата им, дошли са в града да пазаруват едно-друго и мисълта, че ще да зарадват своята бъдеща стопанка, караше ги да бъдат весели. Това обаче бе немислимо, защото поменатите двама имаха възраст около на 35–40 години.

Тия обърнаха по сто драма вино, тръшнаха чашите на тезгяха, подиграха кръчмарина, че се пипал, като налива вино, казаха няколко шеги на събравшите се там двама-трима други селяни освен нас, но в това същото време изглеждаха всичките присъствующи няма ли да познаят оногова, за когото им беше поръчано от града.

Аз не можех да се нагледам на тия разпалени юнаци, каквито не бях виждал досега; въобразявах си, ако хиляда души като тях се събереха на едно място, що биха направили… Два-три пъти извикаха тия нависоко: „Хайде да вървим“ — за да ги чуя и тръгна. Кръчмаринът ми смигна с око да ставам, смигна и на талигаджията, като показваше мене.

Тия двама юнаци бяха Павел хаджи Симеонов и Дончо, а талигаджията не бе други никой, но познатият бачо Райно, тайната поща от Панагюрище до Пазарджик и Пловдив. Всичките бяха родом от Панагюрище. Аз седнах мълчешката в талигата, мълчаха и другарите ми и чак когато излязахме вън от село, поздравихме се един други.

Двамата ми другари, както и бачо Райно, бяха от панагюрските съзаклятници, ходили в Пловдив да купуват пушки и куршум. Отдолу под сеното в скромната талига на бача Райна бяха наредени тия пушки, на чис ло тридесят.

Ние пътувахме цялата нощ, благодарение на хубавото време и на сухия път. Темата на разговора ни не можеше да бъде друга, освен приготовлението, бъдещото въстание, неговото следствие и пр., но дума не ставаше, че няма да сполучим, издадник трябваше да си спечели име оня, който се осмелеше да противопоставя несполука. Големи бяха надеждите него време!

По първи петли стигнахме на село Черногорово, на хана на дядо Королея. И тоя стар белобрадат човек, съзаклятник, член на тайното общество, който подскачаше от радост, че е доживял деня на отмъщението! И тук предметът на разговора ни беше въстанието. Цялата нощ другарите ми играха с ножове, а най-послему търтиха едно хоро, което водеше дядо Королея. Всички радостни, всички весели, пеят и играят, като малките деца срещу Великден. Ех, епоха, славна епоха!!…

Другарите ми по пътя за Панагюрище не можаха да се стърпят от да не дуят гласа на своите нови пушки, да се уверят на какво разстояние караха куршум. Поставиха нишан на едно място в гората и куршумите запищяха по въздуха; но не можаха да достигнат определената точка, защото бяха от калпавата система. Тях продаваха братя Дренски в Пловдив, за които мнозина говореха по онова време, че нарочно изписвали подобни калпави пушки. Като наближихме Панагюрище, колкото лица срещнахме по пътя, за всички другарите ми казаха, че били лизнати, т.е. покръстени или съзаклятници, както наричаха по онова време всичките работници; а на апостолите думаха един от дванайсетте.

Бележки

[1] Панагюрското въстание (IV окръг), както и приготовлението е описано в следующите книги: Автобиографията на Райна поп Георгева (на руски), в която тя говори повече за своите страдания; Судьба села Панагюрища в 1876 году, написано от някого си Бугарин и поместено във втора книга на Родное племя (1877 г.), твърде накъсо и повърхностно, и най-после Десетдневното царувание от А. Шопова. Тоя последният, високоучен мъж, при всичко че е имал най-грамадните факти за Панагюрското въстание, побоял се е да го опише, както си е то всъщност, засрамил се е да извади пред света истината. Той оставил настрана своите храбри комшии и ги заместил с едно кречетало, някой си охтичав Л… и, за голямо удивление, тоя Л… е бесарабец (sic). За да направи евоята книга още по-чужда за българския народ, той го докарва от Русия (инак може ли я? На посредствените автори героите трябва да бъдат учени, да цитират: Гетя, Байрона и пр., трябва те да са живели в Европа, другояче е невъзможно), една идиотка, именуема Олга, която аха и оха на всяка страница за потайностите на платоническата любов и за други още глупости, с които е изпълнена цялата книга. ↑

[2] Според думите на Бенковски това се случило така: В пловдивската гимназия имаше по него време един ученик от Самоков на име Никола Антикаров, който вземаше участие в приготовленията. Когато Бенковски поискал препоръка за в Самоков, то Антикаров го препоръчва до баща си в Самоков, който, ако се не лъжа, бил нещо в турска служба. Късно една нощ Бенковски пристигнал в Самоков с телохранителите си и се явил на Антикарова, който, като го видял, извадил едно писмо от джеба си и след като го прочел, обърнал се към Бенковски със следующите думи: „Чертите на човека (т.е. на Бенковски) са същите; а конят е променен…“ Действително Бенковски не бил с тоя кон, с който потеглил от Пловдив. На часа още, след като изслушал той странните думи на Антикарова, скимнал на другарите си, които се намятали на конете си и станали невидими из тъмнината. Докато съмне, те взели път около 12 часа към Панагюрище, конете им се били вече уморили, вследствие на което по съветите на Бенковски, киснали ги няколко часа в една река, която мярка била спасителна за добитъка.

От кого е било изпроводено писмото до Антикарова, дали той е имал действително злонамерени цели, това остава неопределено. Синът на Антикарова, Никола, когото аз питах по-после не е ли писал той писмо на баща си, така също не знаеше нищо. Според уверенията на мнозина, в това число и Хр. Благоев, тук е играл твърде съмнителна род и М. Векилски, за което така също не може да се докаже с положителни факти. ↑

[3] Тоя списък за бунтовническите потребности е съставен в Гюргево от апостолския комитет. ↑

[4] Като нямахме други запалителни вещества, то барут трябваше да се употреблява за събарянието на мостове и пр. ↑

[5] Восъкът щеше да се употребява в случай на нужда наместо хляб. Доколко това е практично, не зная. ↑

[6] Железни халки, които се вържат на краката отдолу във време на пътувание из планината, за да не се хлъзгат гладките цървули по тревата. Това особено е нужно в припеците, гдето тревата е по-суха и по-гъста, тъй щото без котки е невъзможно да се пристъпи две крачки от да не падне човек по гърба си или да се стъркули из урвата. ↑

[7] Народното въображение по селата в IV окръг беше си измислило вече по кой начин ще да бъде известен денят на общото въстание. „На първия ден срещу Великден или Гергьовден, през нощта — говореха по селата и старо и младо, — ще да хвръкне от пловдивското тепе огнено кълбо, което, като се изкачи до в облаците, ще да стане на човек, който ще държи в ръката си кръст и гола сабля, а това ще бъде знакът да се дигнеме против турците.“ Едни уверяваха, че това кълбо щяло да се спусне от небето, а други — от земята. Разбира се, че мнозина не вярваха в това свръхестествено чудо, при всичко че го говореха. ↑

[8] Пролетта през 1876 г. ще яз остане забележителна не само К отношение на въстанието и на кървавите сцени, но и в своята естествена оригиналност. Чудна беше наистина тая пролет! В началото на месец февруарий жълтият минзухар и гиздавото бяло кокиче процъфтяваха вече и работниците оряха по бели ръкави; около Св. четиридесет мъченици припеците миришеха на млада зеленина, нивите се бяха покрили с клас, листето на гората надминуваха величината на едно мише ухо, птиченцата следваха своя концерт, слънцето приличаше като по Гергьовден, всичко заспало се пробудило, а юнаците се радваха… А на 8-ий май същата тая година снегът бе до колене, дърветата хванаха до два пръста лед! ↑

[9] Турското правителство при всичката си деморализация, завинаги е държало страната на народа против тиранията на различни забити, аени, чорбаджии, па даже и подвластни князове. Много паши и каймаками са биле изгонвани и сваляни от своите постове вследствие на най-малкото оплаквание от страна на населението, без разлика на вяра и народност. Достатъчно е било един махзар, и забитинът отивал да се не види. Чумата на търновските кадии са били няколко бебровски мюзюхири, които са си играели е тях, както искат. В Сопот, Калофер и Панагюрище мюдюрите не са смеели да доведат и своя любим харем, от страх да не разсърдят населението. Когато някой от подвластните, сръбският например или румънският княз, са поисквали да покажат зъб на народа, ние виждаме, че Турция взема страната на слабите. И така, турските халифи с белите чалми са се съобразявали много по-добре с евангелието, отколкото християнските господари, на които скиптърът и короната са били покрити с кръстове и с изречения от същото това евангелие! Право казва покойният Макушев, че Турция е развратена от християнските владетели. ↑

[10] Дядо Тодор — така се казваше този старец — дотолкова обичал пушката си, щото я носил със себе си и когато ходел да оре на нивата. Тая пушка била прочута по всичкия помаклък из Рупча по причина, че куршумът й не падал на сухо. После въстанието, когато башибозуците дошли да горят селото, най-напред попитали за дяда Тодора и за неговата пушка. „Аз в гроба, а тя на търга“ (турска пословица: „Бен мезарда, о мезатта“), т.е. като ме убият, тогава да я вземат — казал дядо Тодор и търтил да бяга с нея към гората. Около десятина башибозуци се впуснали подиря му да го гонят. Неколцина селяни, които гледали отстрана, викали на стареца: „Дай пушката, за нея те гонят“ — но той не обръщал внимание. Като го наближили, изгърмял един път насреща им и паднал на земята, пронизан от няколко куршума. Това се е случило, когато селото сложило вече оръжие, та затова дядо Тодор не поискал да се бори. ↑

[11] Турско изречение: Сизден и олмасънлар. ↑

[12] В надвечерието на въстанието обаче Наси изказал всичко, каквото чул и видял, как сме дохождали при него и пр., на хаджи Исмаил бея. ↑

[13] Т.е. че херцеговците са надвити от турците. ↑

[14] Светила от тая категория съществуват и сега. Тия обичат най-много ония вестници, които описват тържествата, златни пагони, каварджик мустаки, угощения на царьовете, топовни гърмежи, дълбоката политика и пр. Най-много се сърдят тия на ония вестници, които описват мрачната страна било на народа въобще, било на някое частно, но авторитетно лице. Твърде ги е страх тях ог прямите изражения, от голата истина и от партизанствата. „Махвай го такъв вестник, холам! — говорят тия благоразумни бръмбари. — Седнал да се занимава с нашите работи, черни най-богатите ни хора; а нищо не казва дали ще има война, какво са си говорили ингилиската царица Виктория и персийският шах.“ ↑

[15] Българските патриоти в турско време можат да се разделят на няколко фракции, както следва: първо, отчаяни, които виждаха спасението на България в огън и меч; в тоя разред влязваха всички буйни и честни натури, които си играеха с живота; тия се състояха повечето измежду учителите (недипломираните обаче), еснафски момчета, от бивши хайдушки възпитаници и няколко единици от бялото духовенство. Тях именно титулираха братята им чорбаджии и официалните кръгове: чапкъни, нехранимайковци, келеши и пр. Втори раздел: симпатизирующи патриоти. В тая група фигурираха такива личности, конто спомагаха с по някоя пара активните работници, радваха им се, казваха им: „Да сте живи, момчета“ — целуваха с благоговение левчето „Свобода или смърт“; но никога не питаха: „Кога ще да замирише на барут?“ — хиляди пъти бяха по-благодарни да не доживеят до деня, когато ще зазвънтят ножовете. Тия бяха мирни главици. Трети отдел патриоти идеха граматиците, т.е. ония, които викаха: „Наука и просвещение са нужни на нашия народ.“ Начело на тия мъченици, които не бяха в състояние да почувствуват отблизо що значи черкезка кама и турски ятаган, стояха повечето някои чехски и робертколежки възпитаници и въобще всички малодушни хорица. Първите от тях казваха: „Гледайте що са направили чехите, без да изгърмят една пушка“ — а вторите проповядваха, че Маколей и Бокъл не одобрявали въстанията. Четвърти отдел бяха патриотите по мода. Под това знаме се групираха всичките лекомислени младежи, които пееха „Стани, стани, юнак балкански“… с ръкодвижения, ходеха нарочно в Румъния да се фотографират с гол нож в устата, купуваха си (за беля) по една-две книжки с левче на коричката, без да ги четат, разбира се, и пр. От тях най-много се пълнеше Диарбекир. Най-после дохождат петий сорт патриоти, за които не знаем какво име да турим. Думата ни е за ония щастливи същества, които носеха на гърдите си султански петала, които клюмаха в някой мезлиш за по 500 гроша да казват само евети да носят огън и въобще, които бяха удостоени поне с късо пискюлче. „Трайте и търпете — казваха тия, — никой баща не мисли злото на чедата си.“

В днешно време последните три категории патриоти дигат най-много гюрултия, че всичко тия направили. Не ги слушайте! ↑

[16] Вж. „Биографията на Левски“, написана от мене. ↑

[17] Бай Иван, както и други много бунтовници, не беше чист християнин, строг последовател на вселенските събори, искам да кажа. Освен сряда и петък, той мърсеше още заедно с Божил Георгев и великите пости, а тая дързост не беше малка по него време от страна на един селянин. Много пъти депутации от околните села са ходили в Пловдив да ковладят на българския владика бай Иван, че не ходел на черква и не постел. „Ние не можем да го търпим вече“ — говорели лицемерните селски капзамали, които всеки ден биели турските заптии. Думанлийчени, българско село в околността на Царацово, още не можат да забравят една постъпка на бай Ивана, която той извършил в селото им в надвечерието на Априлското въстание. Тая негова постъпка се заключавала в това, че той ял яйца през великата неделя на селския дюген. „Май с челяк, как го стърпя господ“ — говорят тия. После поражението на въстанието на бай Ивана му се родило дете. Никой от свещениците из околните села не искал да го кръсти, по причина че баща му бил неверник и царски душманин. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Захари Стоянов Записки по българските въстания (7)

Метаданни

Данни

Записки по българските въстания

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава VI. Агитацията в IV окръг

I[1]

II

III

IV

V

VII

Захари Стоянов
Записки по българските въстания (7)

I^[1]